Отговорът на Реймънд беше кратък. Какво наистина можеше да отвърне той на нейните жалби, на нейните мъки, които тя ревниво ограждаше, без да допуска мисълта за лек.
Независимо от горчивото ти писмо — бе написал той, — понеже горчиво трябва да го нарека, ти си върховният човек в моите очи и аз ще се съобразя с твоето щастие. Направи това, което ти се струва най-добре: и ако можеш да получиш повече удовлетворение от един начин на живот, отколкото от друг, не позволявай аз да бъда пречка. Предвиждам, че планът, който си споменала в писмото ти, няма да издържи дълго; но ти си господарката на твоята съдба и аз искрено желая да допринеса, доколкото ми позволиш, за твоето щастие.
— Реймънд правилно пророкува — рече Пердита, — уви, тъй ще се случи! Сегашният ни начин на живот не може да продължи дълго, но няма аз да съм първата, която да предложи промяна. Той вижда в мен тази, която е наранил даже до смърт; и не извличам никаква надежда от неговата доброта; никаква промяна не може да бъде постигната дори от най-добрите му намерения. Също тъй успешно Клеопатра би могла да носи като украшение оцета, съдържащ разтворената ѝ перла, колкото аз бих се задоволила с любовта, която Реймънд може да ми предложи.
Признавам, че не гледах на нещастието ѝ със същите очи както Пердита. Във всеки случай смятах, че раната може да бъде излекувана; и ако останат заедно, така и ще стане. Затова се опитах да успокоя и смекча нейното съзнание; и едва след като бях положил много усилия, отхвърлих задачата като неосъществима. Пердита ме слушаше нетърпеливо и отвръщаше донякъде грубо:
— Мислиш ли, че който и да е от доводите ти е нов за мен? Или че собствените ми горещи желания и дълбока мъка не са ми ги предложили хиляди пъти, с много повече нетърпение и нежност, отколкото ти можеш да вложиш в тях? Лайнъл, ти не разбираш какво е женската любов. В щастливите дни често съм си повтаряла, с благодарно сърце и възторжен дух, всичко, което Реймънд пожертва за мен. Бях бедно, необразовано, неприветливо планинско момиче, а той ме издигна от нищото. Всичко, което притежавах от разкоша на живота, дойде от него. Той ми даде прославено име и благородна титла; уважението на света, отразено от собствената му слава: всичко това, прикрепено към неговата нестихваща любов, ме изпълни с чувства към него, подобни на онези, с които ние се отнасяме към Създателя на живота. Давах му единствено любов. Посветих му се: несъвършено същество, каквото бях, заех се със задачата да стана достойна за него. Наглеждах сприхавия си нрав, укротявах изгарящия ми от нетърпение характер, обучавах егоцентричните са мисли, възпитавайки се до най-високото съвършенство, което можех да постигна, така че плодът на моите усилия да бъде неговото щастие. Не си приписах заслуги за това. Той заслужаваше всичко — всеки труд, всяка преданост, всяка жертва; бих се изкачвала с мъка из безмерните Алпи, за да откъсна цвете, което да му хареса. Бях готова да напусна всички вас, моите любими и надарени другари, и да живея само с него, за него. Не можех да постъпя по друг начин, дори да бях пожелала; защото, ако е прието, че имаме две души, то той беше моята по-добра душа, на която другата бе вечен роб. Една-единствена отплата ми дължеше той, същата вярност. Бях я спечелила; заслужавах я. Понеже съм отгледана в планината и не съм била свързана с благородните и заможните, трябва ли той да ми се отплаща с измамно име и позиция? Нека си ги вземе обратно; без неговата любов те не значат нищо за мен. Единствената им стойност в моите очи беше, че бяха негови.
Тъй пламенно говореше Пердита, без да спира. Когато засегнах въпроса за тяхната пълна раздяла, тя отвърна:
— Нека бъде така! Един ден моментът ще дойде; знам го и го чувствам. Но по отношение на това съм страхливка. Тази несъвършена връзка и нашият брачен маскарад са ми необичайно скъпи. Болезнена е, признавам, разрушителна, неосъществима. Поддържа вечна треска във вените ми; разяжда нелечимата ми рана; изпълнена е с отрова. И все пак трябва да се придържам към него; навярно скоро това ще ме убие и по този начин ще ми направи блажена услуга.