Реймънд донякъде се беше повдигнал при нашето идване, но с трудност се напрягаше дори толкова много. С хлътнали бузи и празни очи, блед и мършав, как бих могъл да разпозная любимия на Пердита? Пристъпих, благоговеещ и ням — той погледна с усмивка горкото момиче; усмивката беше негова. Един слънчев ден, падащ върху тъмна долина, разкрива нейните до преди това скрити отличителни черти; и сега тази усмивка, същата, с която той за пръв път бе говорил с любов на Пердита, с която бе приветствал протектората, играеща върху промененото му изражение, ме накара до дъното на сърцето си да почувствам, че това беше Реймънд.
Той протегна към мен другата си ръка; разпознах следите от окови върху оголената му китка. Чух риданията на сестра си и си помислих, че са щастливи жените, задето могат да плачат и със страстна ласка да се отърсят от бремето на потиснатите чувства; срамът и обичайната сдържаност възпират мъжа. Аз бих дал всичко, за да мога да се държа така, както в момчешките ми дни, да прегърна приятеля си до гърдите ми, да притисна ръката му към устните ми и да заплача над него; сърцето ми се надигна и ме задави; естественият поток не можеше да бъде спрян; големи непокорни сълзи се събраха в очите ми; обърнах се настрани и те паднаха в морето — прииждаха все по-бързо и по-бързо; все пак едва ли можех да бъда засрамен, защото видях, че грубите моряци също не бяха равнодушни и от нашата група единствено очите на Реймънд бяха сухи. Той лежеше в онзи блажен покой, който възстановяването винаги поражда, наслаждавайки се в безопасно спокойствие на свободата си и обединението си с тази, която той обожава. Пердита накрая подчини прилива си на страст и се изправи; тя се огледа за Клара; детето, уплашено, неразпознаващо баща си и пренебрегвано от нас, се бе промъкнало до другия край на лодката; тя дойде при повикването на майка ѝ. Пердита я представи на Реймънд; първите ѝ думи бяха:
— Възлюбени, прегърни нашето дете.
— Ела тук, сладка моя — рече баща ѝ, — не ме ли познаваш?
Тя разпозна гласа му и се хвърли в ръцете му с наполовина срамежлива, но неконтролируема емоция.
Виждайки слабостта на Реймънд, аз се страхувах от пагубни последствия от натиска на тълпата при пристигането му. Но те благоговееха като мен, виждайки промяната във външния му вид. Музиката замря, виковете рязко секваха; войниците бяха освободили пространство, в което файтонът бе спрял. Той беше поставен в него; Пердита и Клара влязоха с него и свитата му го обкръжи; глух шепот, подобен на рева на близките вълни, премина през тълпата; те се отдръпнаха назад, когато файтонът напредна, и страхувайки се да не наранят този, когото бяха дошли да посрещнат със силните си свидетелства за радост, те се задоволиха с поклон в нисък селям, когато премина файтонът; той се придвижваше бавно по пътя на Пирея; преминава покрай антични храмове и героични гробници, под скалистата скала на цитаделата. Звукът на вълните остана назад; този на тълпата продължаваше на интервали, потиснат и пресипнал; и въпреки че в града къщи, църкви и обществени сгради бяха украсени с гоблени и знамена — въпреки че войската бе изпълнила улиците и хилядите жители бяха събрани, за да го приветстват, надделя тържествената тишина, войската поднесе оръжия, знамената бяха свалени, многобройни бели ръце развяваха ленти и напразно се опитваха да различат героя в превозното средство, което, затворено и обградено от градската охрана, го откарваше към двореца, отреден за негов дом.
Реймънд беше слаб и изтощен, но интересът, който той забеляза, че беше пробудил, го изпълни с горда наслада. Почти беше убит с доброта. Вярно, че народът се сдържа; но от тълпата около двореца се надигаше непрекъснат шум и суматоха, които, прибавени към звука на заря, честите експлозии на оръжия, стъпките напред-назад на конници и файтони, на чието веселие той беше фокусът, забавиха възстановяването му. Затова се оттеглихме за известно време в Елевзина, и тук отдихът и нежните грижи допринасяха всеки ден към силата на нашия болен другар. Ревностното внимание на Пердита беше най-значимата от причините, които допринесоха за бързото му възстановяване; но втората със сигурност беше насладата, която той изпитваше в обичта и доброжелателството на гърците. Казват, че силно обичаме онези, на които сме от голяма полза. Реймънд се беше борил и победил за атиняните; за тяхното благо той бе претърпял опасности, лишаване от свобода и премеждия; тяхната благодарност му въздействаше дълбоко и той вътрешно обеща да обедини завинаги съдбата си с тази на хората, които са му тъй възторжено отдадени.