Зданието препречваше пътя ни, опирайки с едната си страна в бастиона, така че за да го заобиколим, трябваше да свърнем към центъра на крепостта. Започнахме да срещаме хора, които ни заглеждаха, но не ни намираха за странни. Бяхме просто дузина войници, газещи из калта, а те прекалено много бързаха да се приберат на топло и сухо, за да ги е грижа за нас. Пред палата на Кяртан растеше ясеново дърво, а един самотен часови се гушеше под голите му клони в напразно усилие да се скрие от вятъра и дъжда. До слуха ни долетяха викове. Бяха слаби, но с приближаването ни до главната порта видяхме мъже, стичащи се натам. Всички се взираха на север, а някои размахваха предизвикателно оръжия. Значи Рагнар настъпваше. Армията му трябваше да е видима ясно дори и в сумрака, защото носеше запалени факли. Такава бе уговорката ни, за да могат бранителите да съсредоточат цялото си внимание върху него, вместо да пазят гърба си. Впрочем те не бяха особено притеснени от това, че врагът ги атакува с огън и меч. Стените бяха високи, а нападателите — малобройни и пързалящи се по хлъзгавата пътека, затова биваха посрещнати с обиди и подигравки. Никой дори не подозираше, че скедугенганите вече са тук и аз усетих как страхът, стегнал сърцето ми на зазоряване, започва да се изпарява. Докоснах амулета на врата си и отправих безмълвна благодарност към бог Тор.
Намирахме се само на крачки от ясена, растящ пред покоите на Кяртан. Той бе посаден като символ на Игдрасил, дървото на живота, но изглеждаше доста посърнал — почти фиданка, бореща се да оцелее в тънката и постна почва на Дънхолм. Часовият ни хвърли едно око, но не намери нищо странно в появата ни и отново се обърна към портата, за да наблюдава случващото се. Там част от мъжете се тълпяха по бастиона и отбранителните платформи от двете му страни, а други чакаха зад входа, яхнали коне — безспорно за да преследват атакуващите, след като те бъдат разбити и отблъснати. Опитах да преброя защитниците, но те бяха твърде многобройни. После вниманието ми бе привлечено от здрава стълба, облегната на платформата вляво от бастиона. Натам трябваше да се насочим. Да се изкатерим по стълбата, да завладеем част от стената и да пуснем вътре Рагнар и хората му. Така щяхме да отмъстим за баща му и Тира и да удивим цяла Нортумбрия.
Неволно се усмихнах при възторжената мисъл, че сме в леговището на звяра. Цяла Британия тепърва се пробуждаше. Хилд навярно се молеше в скромния си параклис, докато просяците вече се събираха отвън. Алфред се бе прегърбил над някой ръкопис и съсипваше зрението си на слабата утринна светлина. По всички градове и села хората се прозяваха, протягаха и почесваха. Волове се впрягаха. Кучета скимтяха и подскачаха, възбудени от предстоящия лов. А ние се намирахме тук, в твърдината на Кяртан, без той дори да подозира за присъствието ни. Бяхме мокри, премръзнали, с вкочанени крайници, а врагът ни превъзхождаше числено поне двайсет към едно. Но аз знаех, че боговете са на наша страна, и това ме изпълваше с ликуване. Радостта от предстоящата битка пулсираше в жилите ми и бях сигурен, че подвигът ни ще вдъхнови скалдовете за безброй героични песни.
Или пък за скръбни. Защото тъкмо в този момент всичко изведнъж ужасно се обърка.
Часовият край ясена се обърна да ни заговори.
— Само си губят времето — рече, явно визирайки хората на Рагнар. В държанието му нямаше нищо подозрително, дори се прозина, докато го приближавахме. Но после нещо го разтревожи. Може би видът на Стеапа, защото в Дънхолм положително нямаше друг подобен гигант. Във всеки случай внезапно осъзна, че сме чужди, и реагира светкавично, като отскочи назад и изтегли меча. Вече се канеше да извика и да вдигне тревога, когато Стеапа метна копието си и го улучи в дясното рамо, отхвърляйки го назад. Райпър също се включи и заби своето копие в корема му с такава сила, че го прикова към хилавото дърво. После бързо го довърши с меча, но тъкмо когато кръвта рукна, други двама мъже се подадоха иззад ъгъла. Те видяха ставащото и се разкрещяха, че в крепостта е проникнал враг.
Единият се обърна и побягна, но другият вдигна оръжие и налетя на Финан. Това беше грешка, защото ирландецът направи лъжливо движение с копието. Онзи свали острието, за да парира удара, и тогава Финан, приклекнал ниско, го прониза под брадичката. От устата на мъжа бликна алена пяна и труповете станаха два.
