Взорът й бе едновременно умолителен и предизвикателен, а аз изпаднах в ужас. Тринайсет е най-злощастното число на света. Някога във Валхала бил устроен пир за дванайсет божества, но Локи, богът хитрец, влязъл неканен и с коварство накарал слепия Ходер да хвърли клонка от имел по брат си Балдур. Балдур бил добър бог, любимец на всички, но имелът можел да го убие и така слепият му брат, хвърляйки клонката, неволно го погубил, а Локи се смял и тържествувал. Оттогава се знае, че тринайсет е лошо число. Тринайсет птици в небето са знак за беда, тринайсет камъчета в гърне отравят храната, варяща се вътре, а тринайсет души на трапеза вещаят смърт. Тринайсет копия срещу една крепост можеха да значат единствено поражение. Дори християните са наясно, че тринайсет не носи късмет. Отец Беока ми е разправял, че на последната вечеря на Христос имало тринайсет мъже, като тринайсетият бил Юда, който го предал. Затова само гледах Гизела като втрещен. Нямаше как да я укоря с думи, затова оставих копието и вдигнах десет пръста, после още два. Накрая я посочих и вдигнах още един пръст. Тя заклати отрицателно глава, но аз посочих отново към нея, а сетне към земята в знак, че не бива да мърда от мястото си. В Дънхолм щяха да влязат дванайсет души, не тринайсет.
— Ако бебето не ще да суче — казваше една от жените зад оградата, — натъркай му устните със сок от иглика. Винаги помага.
— Натъркай си също и зърната с него — додаде друга.
— И го намажи със смес от сажди и мед по гръбчето — посъветва трета.
— Още две ведра и можем да се махаме от тоя проклет дъжд — рече първата.
Беше време. Направих още веднъж гневно знак на Гизела да стои, където е, после улових копието в лявата си ръка, а с дясната извадих Змийския дъх. Целунах острието му и се изправих. Докато заобикалях оградата към кладенеца, ми се стори неестествено, че стоя отново прав и се движа, а от дневната светлина се почувствах гол пред стената на крепостта. Очаквах оттам да се разнесе викът на часовия, но нищо не се случи. Пред мен, на по-малко от хвърлей разстояние, зееше отворената порта. Ситрик подтичваше отстрани. Пътеката бе от неравни камъни, мокра и хлъзгава. Чух как една жена ахна учудено зад гърба ми, но никой не вдигна тревога. Секунди по-късно минах през входа. Видях вдясно от себе си мъж и замахнах с меча. Той се впи в гърлото му и аз дръпнах рязко назад, така че кръвта бликна алена в сивото утро. Мъжът се срина заднешком, а аз забих копието в срязания му гръклян. Втори пазач наблюдаваше потресено ставащото от десетина крачки разстояние. Вместо ризница носеше дълга ковашка кожена престилка, а за оръжие имаше брадва за сечене на дърва, но явно бе неспособен да я вдигне. Щом Финан го наближи, най-сетне схвана опасността и се обърна да бяга. Ирландецът го препъна с копието си, после улови меча с две ръце и го прониза в гръбнака. Зачакахме, но отникъде не идваше нито звук, като се изключи капането на дъжда от сламените покриви. Преброих хората си и установих, че са десет. После през портата влезе Стеапа и я затвори след себе си. Вече бяхме дванайсет. Не тринайсет.
— Жените ще останат при кладенеца — рече Стеапа.
— Сигурен ли си?
— Ще останат при кладенеца — изръмжа повторно той. Бях му заръчал да поговори с тях и очевидно огромният му ръст ги бе стреснал достатъчно, за да мируват и да не вдигат тревога.
— А Гизела?
— И тя ще стои с тях.
Така се озовахме във вътрешността на Дънхолм. Пред нас се простираше дълга, ниска сграда с две големи купчини тор отпред.
— Конюшни — рече ми Ситрик шепнешком, макар че наоколо не се мяркаше жива душа, за да ни чуе. Дъждът продължаваше да се лее безспир. Надникнах иззад ъгъла на сградата, но видях единствено още постройки. Тръстиковите им покриви бяха дебело обрасли с мъх, а покрай стените им бяха наредени дърва за горене. По кривата уличка забързано мина жена, гонейки с пръчка коза пред себе си.
Избърсах Змийския дъх от кръвта в протритото наметало на мъжа, когото бях убил. После дадох копието си на Клапа и взех щита на мъртвеца.
— Приберете мечовете в ножниците — наредих на своите спътници. Ако се разхождахме с извадени оръжия, щяхме да привлечем ненужно внимание. Трябваше да изглеждаме като бойци, току-що станали от сън и неохотно отиващи на пост в лошото време.
Ситрик ни поведе покрай оградата от колове към северния край на крепостта. Щом отминахме конюшните, пред нас се показаха три големи здания.
— Кяртан — прошепна Ситрик, кимвайки към най-дясното — единственото, от чийто комин се виеше дим.
— Говори нормално — казах му.
