Дъждът се усили и докато капките му шибаха в калта, размивайки прясната кръв, аз се чудех дали ако се втурнем веднага, няма да успеем да прекосим широкото открито пространство, делящо ни от стената и опряната в нея стълба. Така и не успях да реша, защото вратата към двореца на Кяртан се отвори и отвътре забързано излязоха трима души. Викнах на Стеапа да ги върне обратно. Той размаха брадвата и уби първия със зверски удар през кръста. Сетне блъсна изкорменото тяло върху втория и го халоса с тъпата страна през лицето. Третият заотстъпва и гигантът се втурна след него, влизайки в сградата. Пратих Клапа да му помогне, като му заръчах да се връщат веднага, защото отрядът пред портата бе усетил, че нещо става, и започваше да обръща конете си към нас.
И тогава разбрах, че всичко е загубено. Целият ни успех зависеше от изненадата, а вече бяхме разкрити и нямахме шанс да достигнем северната стена. Хората от бойните платформи също ни наблюдаваха и на част от тях бе наредено да слязат и да образуват стена от щитове. Междувременно конниците, около трийсет на брой, вече препускаха към нас. Не само се бяхме провалили, но и щяхме да имаме късмет, ако отървем кожите си.
— Назад! — извиках. — Назад! — Единственото спасение бе да отстъпим към тесните улички и по някакъв начин да удържим нападателите, докато не стигнем портата, водеща към кладенеца. Там трябваше да спасим Гизела и да бягаме по стръмния баир надолу към реката. Успеехме ли да прекосим придошлата Уийре, можеше и да се отскубнем от преследването, но шансовете ни бяха нищожни. Стеапа се появи отново с окървавена секира в ръце, придружен от Клапа. Те се присъединиха към нас и всички вкупом затичахме към конюшните. Ездачите приближаваха бързо, но, изглежда, се притесниха от тъмните, сенчести пространства между сградите, защото забавиха ход край ясена, където се въргаляха двата трупа. В сърцето ми трепна лека надежда — вече не за победа, а за оцеляване, в случай че се забавеха достатъчно, докато напуснем крепостта. И тогава чух кучешкия лай.
Конниците бяха спрели не заради друго, а защото Кяртан бе пуснал своите псета. Потресено ги наблюдавах как тичат с изплезени езици покрай стената на по-малката постройка и се насочват към нас, подгонвани от виковете на един ловец. Колко ли бяха? Поне петдесет. Приличаха повече на вълци — огромни, с груба козина и кървясали очи. Неволно отстъпих назад. Това бе глутница от ада, чудовища от онези, които излизат с падането на мрака и преследват жертвите си през света на сенките. Вече нямаше възможност да стигнем до изхода. Те щяха да ни настигнат, обкръжат и разкъсат. Мина ми през ума, че това трябва да е Божие наказание, задето съм убил беззащитния брат Джанбърт в Кетрехт и усетих как цялото мъжество ме напуска, заменено от жалко малодушие. Умри достойно, рекох си, но как може човек да умре достойно в зъбите на кучета? Ризниците щяха донякъде да ни защитят, но не задълго. А животните безпогрешно надушваха страха. Носеха се настървено, сред джафкане и вой, хвърляйки буци кал изпод лапите си. Стиснах здраво Змийския дъх, решен да съсека първата озъбена муцуна, която ми попадне, когато се разнесе нов глас.
Беше глас на ловджийка — ясен и висок, произнасящ не думи, а само някакъв висок и пронизителен напев, който се носеше в утрото като звук на ловджийски рог. Кучетата внезапно спряха и започнаха объркано да се суетят. Едно едро псе се закова с настръхнала козина само на три-четири крачки от мен и започна да вие в отговор. Имаше нещо неизказано скръбно в този нечленоразделен зов. Мъжът, който бе насъскал животните срещу нас, опита да ги размърда с помощта на камшик, но напевът на ловджийката долетя отново през дъжда, този път по-остър и настойчив, сякаш тя внезапно бе обхваната от гняв. Тогава зверовете се обърнаха срещу мъжа и го връхлетяха с чаткане на зъби. Той запищя в агония и конниците препуснаха да му помогнат, но ловджийката нададе яростен крясък и цялата глутница се хвърли да им пресече пътя. Утрото се изпълни с викове, тропот на копита и уплашено цвилене на коне. Ездачите дръпнаха юздите и заотстъпваха към портата. Ловджийката викна отново, този път с по-кротка и спокойна нотка, и кучетата покорно се събраха около хилавия ясен, оставяйки ги на мира.
Аз само гледах, без да вярвам на очите си. Животните насядаха по земята, дишайки тежко, с муцуни, насочени към вратата на двореца на Кяртан. Именно оттам се появи ловджийката. Тя прекрачи обезобразения труп, оставен от Стеапа край прага, и им каза нещо ласкаво, сетне се обърна към нас.
Беше Тира.
Отначало изобщо не познах сестрата на Рагнар. Бяха минали години, откакто я бях виждал за последно и я помнех като русокоса девойка, весела и здрава, вълнуваща се от предстоящата си женитба за датски воин. Но после домът на баща й бе опожарен, датският воин убит, а тя самата — пленена от Кяртан и дадена на Свен. Сега приличаше по-скоро на изчадие от ада.
