— Дръж си езика зад зъбите, Вей Фен. Знам дълга си. Но е забавно. Изключително забавно. Ако вече не беше умрял, това последно падане би го убило! — За момент Ван Со-леян се вгледа в останалите тангове, после отвърна поглед. — Обаче… простете ми, братовчеди. Изглежда само аз видях хумора в този момент.
Вей Фен сведе поглед — едва сдържаше гнева си. Никога в живота си не беше виждал нещо подобно.
— Има време за хумор…
Отвратеното изражение на Ван беше очевидно неуважително. Мина покрай Вей Фен, сякаш старецът изобщо не беше там, и се изправи пред останалите тангове.
— Ако брат ми беше мъж, достоен за уважение, щях да му засвидетелствам известно уважение, но брат ми беше глупав и слаб. Никога нямаше да стане танг, ако не беше смъртта на най-големите ми братя. — Ван се огледа, клатейки глава. — Да, знам, че това се отнася и за мене, но, братовчеди, разберете ме. Няма да си играя на лъжи с никого. Ще говоря каквото чувствам. Какъвто съм, а не какъвто вие бихте искали да изглеждам. Така ще ме разберете, ако кажа, че не харесвах брат си. Не се радвам на смъртта му. Не, няма да стигна толкова далече, защото дори глупакът заслужава да диша. Но няма да бъда лицемерен. Няма да лея фалшиви сълзи за него. Ще ги спестя за хората, които наистина обичам. Както и ще запазя уважението си за онези, които заслужават уважение.
Цу Ма се бе загледал покрай Ван, докато той говореше. Сега вече го погледна с безизразно лице, очите му оглеждаха Ван Со-леян от горе до долу в цял ръст, сякаш за да го измерят.
— Но все пак брат ти беше танг, Ван Со-леян. Един танг определено заслужава уважение?
— Ако дрехите правеха човека…
— А него не, така ли?
Ван Со-леян млъкна, внезапно осъзнал на какъв опасен капан се е натъкнал. После се засмя успокоен и погледна към Цу Ма.
— Не ми приписвай чужди мисли, Цу Ма. Говоря само за брат си. Познавах го добре. В цялата дълга история на Седмината не е имало друг като него. Той не беше достоен да носи императорското жълто. Вгледайте се в сърцата си, всички вие, и ми кажете, че греша. Съвсем честно казано, имаше ли поне един от вас, който, научил за смъртта на баща ми, да прие, че Та-хун е танг?
Огледа ги и видя на всяко лице неохотното потвърждение.
— Е, да запазим уважението си за онези, които го заслужават, а? Аз лично ще се поклоня на всеки от братовчедите ми тук. Вие сте хора, доказали стойността си. Вие наистина сте тангове.
Видя как това ги умилостиви и вътрешно се засмя. Всички бяха толкова суетни, толкова се гордееха с титлата си. А и лицемери, защото истината беше известна: на тях им пукаше за Та-хун толкова малко, колкото и на него. Не, те го бяха нападнали не заради неуважението към брат му, а заради скритата подигравка в титлата на брата, защото можеше да се заключи, че това е подигравка и към тях. А що се отнася до него…
Мина между тях, покрай редиците им, и докато преминаваше, се поклони на всеки от тях, след това ги съпроводи по пътеката и нагоре по широките мраморни стълби към античния дворец.
Що се отнася до него, не му и пукаше за капаните на титлата. Беше видял достатъчно от хората и от начина им на живот, за да знае колко празна може да бъде самата титла. Не, онова, което ценеше, не беше титлата „танг“, а реалната власт, която тя му даваше; възможността да говори и да върши онова, което винаги бе мечтал да говори и да върши. Властта да напада, ако желае да нападне. Да е танг и да не притежава това беше все едно да бъде нищо — все едно да е актьор в досадна пиеса, произнасящ чужди думи, окован с веригите на ритуали и традиции.
Но той нямаше да бъде такъв.
Докато слугите си проправяха път между гостите му и предлагаха вино и сладкиши, той пак се огледа наоколо и на устните му се появи слаба усмивка при спомена за мига на влизането в гробницата.
„Да — помисли си, — не ти беше писано да си танг, Та-хун. Предназначението ти беше друго, не за царуване. Но все пак стана танг.“
Ван се усмихна и взе чаша вино от слугата, след това се извърна и се загледа през прозореца към оградената със стени градина и огромния мраморен масив на гробницата в центъра й.
Беше случайно. Не че не харесваше брат си. Може би го презираше — въпреки че дори и това беше твърде силна дума за слабото чувство на раздразнение, което бе усещал — но не го мразеше, както бе мразил баща си и двамата си най-големи братя. Обаче Та-хун имаше нещастието да се роди преди него. Като по-малък брат нямаше да бъде заплаха, но като танг се оказа пречка — нещо, което трябва да се отстрани.
Отпи от виното и завъртя глава, за да погледне към канцлера си. Хун Миен-ло разговаряше с Цу Ма, главата му беше сведена, за да се открои разликата. Без съмнение изглаждаше нещата. Ван сведе поглед с усмивка, доволен от свършената сутринта работа.
