— Не, Джозеф, не е мъртва. Много тежко е пострадала, но е жива.
— Слава Богу, слава Богу!
— Жените от твоето семейство и семейството на Мария решиха какво да се направи — изрече Касим бавно и тежко. — Съжаляваш ли… Знаеш ли какво си причинил на жена си и съжаляваш ли за това?
— Да, Касимбай — заплака Джозеф. — Съжалявам, много съжалявам!
— Жените решиха да не виждаш Мария два месеца. Тя е много болна. Замалко не я уби и тя трябва да си почива два месеца, за да оздравее. През това време ти ще работиш всеки ден. Ще работиш по цял ден, и то здравата. Няма да харчиш. Няма да пиеш нито капка дару, бира или каквото и да било, освен вода. Разбра ли? Никакъв чай, никакво мляко, нищо друго, освен вода. Трябва да спазваш този пост като част от наказанието ти.
Джозеф закима немощно.
— Да, да, ще го спазвам.
— Мария може да реши да не се върне при теб. Трябва да знаеш и това. Тя може да поиска да се разведе с теб, дори след два месеца — и ако поиска, аз ще й помогна. Но когато двата месеца изтекат, ако тя пожелае да те приеме пак, с парите, спестени от тежката работа, ще я заведеш на почивка в хладните планини. И докато си там с жена си, ти ще осъзнаеш грозотата в себе си и ще се опиташ да я преодолееш.
Касим се изправи, обърна се и се отдалечи. Приятелите на Джозеф му помогнаха да стане и го поведоха към къщи, като почти го носеха на ръце. Колибата бе почистена, бяха изнесли всички дрехи и лични вещи на Мария. Дадоха на Джозеф ориз и дал. Той хапна малко и полегна на тънкия си дюшек. Двама приятели седнаха до него и започнаха да веят на безчувственото му тяло със зелени хартиени ветрила. Вързаха единия край на окървавената пръчка с връв и Джони Пурата я окачи на един кол пред колибата на Джозеф, за да я гледат всички. Тя щеше да остане там два месеца, докато изтече наказанието му.
Някой включи радио в една от недалечните колиби и любовна песен на хинди се разнесе над пътеките и канавките на оживения бордей. Някъде плачеше дете. Кокошки ровеха и кълвяха на мястото, където измъчваха Джозеф. Носеше се смях на жена, играеха деца, продавачът на гривни се провикваше протяжно на марати:
Щом пулсът и суетнята на нормалния живот в бордея се възстановиха, аз се върнах в колибата си по лъкатушните пътеки. Рибари и рибарки се прибираха от Сасун Док и носеха кошници с морски мирис. Още един от уравновесяващите контрасти на живота в бордея — това беше и часът, избран от продавачите на благовония да обикалят по пътеките със запалени мостри с аромат на сандалово дърво, жасмин, роза и пачули.
Мислех си за видяното през днешния ден, за това какво правеха хората за себе си в това малко градче с двайсет и пет хиляди души, без полиция, съдии, съд и затвори. Мислех си за нещо, казано от Касим Али преди седмици, когато двете момчета, Фарук и Рагхурам, бяха понесли наказанието си, като цял ден работиха вързани в тоалетната. След като се почистиха с ведро топла вода и се преоблякоха в нови лунги и чисти бели потници, двамата се изправиха пред събранието на техните семейства, приятели и съседи. Фенерите, разлюлени от вятъра, предаваха златната искра от око на око, а сенките се гонеха по тръстиковите стени на колибите. Касим Али обяви наказанието, определено от съвета на приятелите и близките — индуисти и мюсюлмани. Наказанието им, че са се сбили заради религия, беше всеки да заучи една цяла молитва от религиозните обреди на другия.
— Така ще е справедливо — обяви Касим Али онази вечер, а очите му с цвят на дървесна кора гледаха меко младежите, — защото справедливостта е преценка, едновременно честна и опрощаваща. Не може да има справедливост, докато всички не останат доволни дори и тези, които ни обиждат и трябва да си понесат наказанието от нас. От начина, по който постъпихме с двете момчета, виждате, че правосъдието не е само начин да наказваме тези, които грешат. То е също и опит да ги спасим.
Знаех тези думи наизуст. Бях ги записал в работния си дневник скоро след като Касим Али ги изрече. И когато в деня на мъките на Мария и на срама на Джозеф аз се прибрах у дома, запалих лампа, отворих черния дневник и се вгледах в написаните думи. Някъде наблизо сестрите и приятелките утешаваха Мария и вееха с ветрила на пребитото й изранено тяло. В колибата на Джозеф Прабакер и Джони Пурата дежуряха първа смяна край съседа си, докато спеше. Беше горещо, беше времето, когато дългите сенки на вечерта се превръщат в нощ.
Вдъхнах задушния въздух, прашен и напоен с ароматите от огньовете, на които готвеха. И беше тихо в тези тъмни мигове на размисъл — толкова тихо, че чувах как капчици пот капят от измъченото ми лице по страницата, една след друга, и всяко мокро кръгче се разливаше и пропиваше в думите
Дванайсета глава
