Мисъл, родена от уплахата, се завъртя в ума ми — Кано можеше да ми строши гръбнака толкова лесно, както аз да строша молив. Ревът на мечока тътнеше в гърдите му, до ухото ми. Мирис, подобен на мириса на мокър мъх, нахлу в ноздрите ми, примесен с друг, подобен на мириса на нови кожени обувки, и трети, като мириса на детско вълнено одеяло. Зад тях се долавяше и режещ мирис на амоняк, все едно трион прерязва кост. Шумът на тълпата намаля. Кано беше топъл. Кано се клатушкаше напред-назад. Козината, която стисках между пръстите си, беше мека и покриваше кожни гънки като по врата на куче. Вкопчих се в козината и се заклатушках с него. Притиснат в яката му хватка, на мен ми се струваше, че плавам или може би пропадам от някое възвишено място на неизразим мир и обещания.
Ръце разтърсиха раменете ми, отворих очи и видях, че съм паднал на колене. Мечокът Кано ме бе пуснал от прегръдката си и вече беше стигнал края на късата пътека — отдалечаваше се с бавната си тромава стъпка, придружен от мечкарите и свитата от хора и пощурели кучета.
— Линбаба, добре ли си?
— Добре съм, нищо ми няма. Сигурно… Зави ми се свят, — май. — Кано хубавичко те стискаше, нали? Ето, ето ти известието. Прибрах се в колибата си и седнах на масичката, скована от щайги. В смачкания плик имаше бележка, написана на машина на същата жълта хартия. Беше на английски и заподозрях, че е напечатана от някой от професионалните писачи на писма на Улицата на писателите. Беше от Абдула.
„Скъпи ми братко,
Салам алейкум. Ти ми каза, че даваш на хората мечешки прегръдки. Мисля, че това е обичай на вашата страна, и макар и да го смятам за много странен, и въпреки че не разбирам, мисля, че сигурно заради това се чувстваш самотен тук, тъй като в Бомбай мечките не достигат. Затова ти пращам мечка за прегръщане. Моля, заповядай. Дано с нея се почувстваш така, сякаш прегръщаш мечките в твоята страна. Много съм зает с работа и съм здрав, благодаря на Бога. След като си свърша работата, скоро ще се върна в Бомбай, иншаллах. Бог да благослови теб и твоя брат.
Абдула Тахери“
Прабакер бе застанал зад лявото ми рамо и четеше бавно писмото на глас.
— Аха, това е онзи Абдула, за когото не бива да ти казвам, че върши всякакви лоши неща, но всъщност той ги върши, дори по същото време, когато аз не ти казвам… че ги върши.
— Не е учтиво да четеш чужди писма.
— Не е, да. Не е учтиво значи, че ни харесва да го правим, дори когато другите ни казват да не го, нали така?
— Кои са тези с мечока? — попитах го. — Къде са отседнали? — Те си изкарват парите с танцуващия мечок. Те са родом от У. П. Утар Прадеш, на север оттука, нашата Майка Индия, но пътуват навсякъде. Сега са отседнали в жопадпати в квартала Нейви Нагар. Искаш ли да те завела?
— Не — смънках аз и отново прочетох писмото. — Не, не сега. Може би по-късно.
Прабакер тръгна към отворената врата на колибата, спря се там и се вгледа замислено в мен, килнал малката си кръгла глава настрани. Пъхнах писмото в джоба си и го погледнах. Струваше ми се, че иска да ми каже нещо — по набърченото му чело си личеше, че се напряга, но после той явно размисли. Вдигна рамене и се усмихна.
— Болни ще идват ли днес?
— Няколко, мисля. По-късно.
— Е, значи тогава ще те видя на обяд, нали?
— Разбира се.
— Ти… трябвам ли ти, да направя нещо?
— Не, благодаря.
— Искаш ли на съседа ми жена му да ти изпере ризата?
— Да ми изпере ризата?
— Да, мирише на мечки. Ти миришеш на мечки, Линбаба.
— Няма нищо — засмях се аз. — На мен ми харесва.
— Е, аз ще тръгвам. Ще карам таксито на братовчед ми Шанту.
— Добре тогава.
— Хайде, тръгвам.
Той излезе и щом останах отново сам, звуците на бордея закръжиха около мен: викове на улични продавачи, играещи деца, женски смях и любовни песни, които кънтяха от надути докрай радиоапарати. Имаше и животински звуци, стотици. Оставаха само дни до големите дъждове и мнозина странстващи артисти като двамата мечкари бяха потърсили подслон в бордеите из целия град. В нашия бяхме приютили три групи змиеукротители, трупа дресьори на маймуни и многобройни развъдници на папагали и пойни птички. Мъжете, които обикновено връзваха конете си на поляната край флотските казарми, ги доведоха в нашите бараки, пригодени за обори. Кози, овце и прасета, кокошки, волове и биволи, дори камила и слон — площта на бордея се бе превърнала в разпрострял се Ноев ковчег, убежище от прииждащите води.
Животните бяха добре дошли и никой не поставяше под съмнение правото им на подслон, но присъствието им наистина създаде нови проблеми. През първата си нощ в бордея маймунарите изпуснаха една от маймуните и тя избяга, докато другите спяха. Пакостницата се покатерила по покривите на колибите и влязла в колибата, в която се бяха настанили група змиеукротители. Те държаха кобрите си в плетени кошници с капаци, заклещени с бамбукови пръчки и притиснати с камък отгоре. Маймуната махнала камъка от кошница, в която имало три кобри, и я отворила, после се покатерила на покрива и оттам събудила с крясъци змиеукротителите. И те вдигнаха тревога.
