Шантарам полностью

Говореха на хинди, а аз не знаех думата вачан, която означава обещание. Излязох от колибата и запристъпвах около мечока. Вън имаше повече хора, отколкото си представях, и те се бяха скупчили малко по-далеч от обсега на мечешката лапа. Неколцина повтаряха на хинди думата вачан. Бърборенето на други гласове, на няколко езика, заедно с крясъците, хвърлените камъни и лаещите кучета възпроизвеждаха звуков ефект на малък бунт.

Прахът по калдъръмените пътеки се вдигаше на облаци и се вихреше и въпреки че се намирахме в центъра на модерен град, това място с бамбуковите колиби и тълпата от зяпачи можеше да е село в някоя затънтена долина. Мечкарите, когато ги разгледах по-подробно, ми се сториха фантастични същества. Голите им ръце и гърди бяха силни и мускулести под синята боя, а панталоните им бяха украсени със сребърни звънчета и кръгчета и пискюли от червена и жълта коприна. И двамата бяха с дълги коси, които носеха на расти, два пръста дебели и увити по краищата със сребърна тел.

Почувствах ръка на рамото си и едва не подскочих. Беше Прабакер. Обичайната му усмивка бе неземно широка, а черните му очи — щастливи.

— Такъв късмет имаме, че живееш с нас, Лин. Ти винаги докарваш толкова приключения съвсем не скучни!

— Не съм ги довел аз, Прабу. Какво разправят те, по дяволите? Какво искат?

— Те ти носят известие, Лин. Но има вачан, обещание, преди да ти го дадат. Има… таковата… уловки.

— Уловки?

— Да, да. Нали това е английската дума? Уловки. Това означава като малко отмъщение за че си добър.

— Прабакер се усмихна щастливо при възможността да ми сподели някое от определенията си на английски. По навик или пък по случайност, той винаги уцелваше най-дразнещия момент, за да ми ги преподнесе.

— Да, Прабу, знам какво е уловка. Но не знам кои са тези! От кого е известието?

Прабакер задърдори бързо на хинди, във възторг, че е център на вниманието в разговора. Мечкарите му отговориха подробно, със също толкова бърза реч. Не разбирах кой знае колко от това, което се говореше, но онези сред тълпата, които бяха достатъчно близо да чуват, избухнаха в смях. Мечокът се отпусна на четири крака и подуши краката ми.

— Какво казаха те?

— Лин, нямало да кажат кой праща това известие — каза Прабакер, като едва потискаше смеха си. — Това е голяма тайна и те няма да я кажат. Имат нареждания да ти дадат това известие без нищо обяснения, и с една уловката за теб, като обещание.

— Каква уловка?

— Ами, трябва да прегърнеш мечока.

— Какво?!

— Да го прегърнеш мечока. Трябва него много да го гушнеш, ето така.

Той ме сграбчи в силна прегръдка и долепи глава до гърдите ми. Тълпата буйно заръкопляска, мечкарите задюдюкаха пронизително и дори и мечокът така се трогна, че се изправи и изтанцува една тромава джига. Озадачението и очевидната неохота по лицето ми разсмя още по-силно хората.

— Няма да стане — поклатих глава.

— О, да — засмя се Прабакер.

— Шегуваш ли се? Няма да стане, мой човек.

— Таклийф нахин — извика единият от мечкарите. Няма проблеми.

— Няма страшно! Кано е много добричък. Кано е най-добричкият мечок в цяла Индия. Кано обича хората.

Той се приближи до мечока и закрещя команди на хинди. Щом мечокът Кано се изправи в цял ръст, мечкадарят се приближи и го прегърна. Мечокът сключи лапи около него и се залюля напред-назад. След няколко секунди пусна мъжа, който се обърна към бурно аплодиращата го тълпа с лъчезарна усмивка и се поклони артистично.

— Няма да стане — повторих аз.

— О, Лин, хайде де! Прегърни мечката! — примоли ми се Прабу през смях.

— Никакви мечки няма да прегръщам, Прабу.

— Хайде де, Лин, не искаш ли да разбереш какво е то известието?

— Не.

— Може да е важно.

— Не ми пука.

— Може да ти хареса да прегръщаш мечки, Лин, нали така?

— Не.

— Може.

— Няма.

— Е, може би, искаш ли аз пак да те прегърна силно, за упражнение?

— Не. Но все пак благодаря.

— Тогава хайде, прегърни мечока, Лин.

— Съжалявам.

— Ох, моля ти сеее! — придумваше ме той.

— Не.

— Да, Лин, моля ти се, прегърни мечката! — насърчи ме Прабакер, молейки тълпата за подкрепа. Стотици хора се бяха скупчили на пътеката край къщата ми. Децата си бяха намерили безопасни наблюдателни места по покривите на по-здравите колиби.

— Хайде, хайде! — ревяха и кряскаха те.

Огледах поред всички засмяни лица около мен и разбрах, че нямам избор. Направих две крачки, протегнах ръце разтреперан и бавно се притиснах до рунтавата козина на мечока Кано. Той бе изненадващо мек под козината, едва ли не пухкав. Но дебелите предни лапи бяха само мускули и те се сключиха около раменете ми с могъща мощ, с нечовешка сила. Разбрах какво е да се чувстваш абсолютно безпомощен.