Едната седмица стана, три седмици, единият месец — пет месеца.
От време на време, докато обикалях улиците на „Колаба“ с клиентите си туристи, засичах Дидие, Викрам или някой друг от компанията в „При Леополд“. Понякога виждах и Карла, но никога не я заговарях. Не исках да я поглеждам в очите, докато бях беден и живеех в бордея. Бедността и гордостта са верни братя по кръв, докато единият, неизменно и неизбежно, не убие другия.
По време на този пети месец изобщо не виждах Абдула, но поредица от непознати и понякога твърде странни куриери идваха в бордея с новини от него. Една сутрин седях сам на масата в колибата си и пишех, когато свирепият лай на кучетата в гетото ме накара да се откъсна от работата — никога не ги бях чувал да лаят така неистово. В този лай имаше ярост и ужас. Оставих писалката, но не отворих вратата, дори не помръднах от стола. Кучетата често се разяряваха нощем, но за пръв път ги чувах да лаят така свирепо денем. Звукът бе пленителен и тревожен. И когато разбрах, че глутницата бавно се приближава все повече до колибата ми, сърцето ми задумка в гърдите.
Остриета от златно утро пронизваха дупките и пробойните в тънките тръстикови стени на колибата ми. Тези лъчи, в които танцуваха прашинки, започнаха да примигат, когато по пътеката навън се втурнаха хора. Към воя се присъединиха викове и крясъци. Огледах се. Единственото оръжие, с което разполагах в малката си къщичка, беше дебел бамбуков прът. Стиснах го. Бесният лай и гласовете се носеха пред къщата ми и като че бяха насочени към вратата.
Отворих тънкото парче шперплат, което ми служеше за врата, и веднага пуснах пръчката. Там, на половин метър от мен, стоеше огромен кафяв мечок. Животното се издигаше над мен и изпълваше входа с великолепното си мускулесто, космато тяло. Стоеше изправено на задни крака, а грамадните му лапи бяха вдигнати на височината на раменете ми.
Присъствието на звяра подлудяваше кучетата на гетото. Те не смееха да се приближат и в свирепия си гняв се сдавиха помежду си. Без да обръща внимание нито на тях, нито на възбудената тълпа хора, мечокът се наведе към вратата и се втренчи в очите ми. Очите му бяха големи, чувствителни, с цвета на топаз. Той изръмжа. Ръмженето му далеч не беше заплашително — тътнещ, гръмовен и странно успокояващ звук, по-красноречив от молитвата, която редях наум. Щом го чух, страхът ми се изпари. На половин метър от мен усетих как вибрациите на дивия рев ме блъснаха в гърдите. Наведох се и накрая само няколко сантиметра отделяха лицето ми от неговата муцуна. Пяната се втечни и закапа от мокрите му черни челюсти. Мечокът не ми желаеше злото. Някак бях сигурен в това. Очите на звяра казваха нещо друго. Това продължи само секунди, но в тази пулсираща тишина усещането за животинска тъга, непомрачено от разум и ненакърнено в своята страст, беше толкова силно и чисто, докато се гледахме в очите, че времето ми се стори много по-дълго и исках да продължи още.
Кучетата се сдавиха, скимтяха и виеха в агонията на страха и омразата, искаха да нападнат мечока, но страхът надделяваше над яростта. Децата пищяха, а хората се дърпаха по-далече от побеснелите кучета. Мечокът се обърна, бавно и тромаво, но после нападна внезапно и замахна с тежка лапа към кучетата. Те се разпръснаха, а неколцина млади мъже ги прогониха с камъни и пръчки.
Мечокът се клатушкаше и оглеждаше тълпата с големите си печални очи. Виждах добре животното и забелязах, че носи кожен нашийник с малки шипове. На нашийника бяха закрепени две вериги, придържани от ръцете на двама мъже. Чак сега ги забелязах. Те бяха мечкари, облечени в жилетки, тюрбани и панталони, всичко в крещящ електриковосин цвят. Дори гърдите и лицата им бяха боядисани в синьо, както и металните вериги и нашийника на мечока. Животното се обърна и отново ме погледна в очите. И, невероятно, единият от мъжете, които стискаха веригите, се обърна към мен по име:
— Господин Лин? Вие сте господин Лин, аз така мисля? — попита той.
Мечокът килна глава, все едно и той ми задаваше същия въпрос.
— Да! — обадиха се гласове в тълпата. — Да! Това е господин Лин! Това е Линбаба!
Продължавах да стоя на вратата толкова изумен, че не можех нито да помръдна, нито да проговоря. Хората се смееха и подвикваха. Няколко по-храбри деца се промъкнаха по-близо, че да могат да пипат мечока със стрелкащи пръсти. Майките им писнаха, засмяха се и ги притеглиха обратно в прегръдките си.
— Ние сме ваши приятели — каза един от синьоликите мъже на хинди. Зъбите му блеснаха, ослепително бели на синия фон. — Носим ви вест.
Другият мъж извади смачкан жълт плик от джоба на жилетката си и ми го показа.
— Вест? — успях да попитам.
— Да, важно известие за вас, сър — отвърна първият. — Но първо трябва да извършите нещо. Има обещание, за да ви дадем писмото. Голямо обещание. Много ще ви хареса.
