—
Настана пандемониум — сънените обитатели на бордея се втурнаха навън с газови фенери и запалени факли, нападаха всяка сянка и се удряха по стъпалата и пищялите с пръчки и тояги. Няколко по-паянтови колиби бяха съборени от паникьосаната тълпа. Най-сетне Касим Али възстанови реда и организира змиеукротителите в две разузнавателни групи, които систематично претърсиха бордея, най-сетне намериха кобрите и ги прибраха в кошниците.
Освен многобройните им други умения, маймуните бяха обучени за отлични крадци. Също като повечето бордеи из целия град, и нашият беше зона, свободна от кражби. Никоя врата не се заключваше, никой не криеше нищо в тайни скривалища и маймуните се намериха в джебчийски рай. Всеки ден на засрамените маймунари им се налагаше да нареждат на маса пред колибата си всичко, откраднато от маймуните, за да си го приберат пълноправните собственици. Маймуните проявяваха отявлено предпочитание към стъклените гривни и месинговите украшения за глезени или за ръце, каквито носеха малките момичета. Даже и след като маймунарите им купиха такива дрънкулки и накичиха с тях косматите им ръце и крака, маймуните все така не можеха да устоят на кражбите на подобни накити.
Най-накрая Касим Али реши да сложат звънци на всички маймуни, докато пребивават в бордея. Животните проявиха голяма изобретателност в отърваването си от тях и в заглушаването им. Веднъж видях две маймуни, дебнещи край пустата пътека пред колибата ми по здрач, с очи, пълни с маймунска вина и пакостливост. Едната бе успяла да махне звънците от врата си. Тя вървеше на задни крака в тандем с другата и заглушаваше звънците й, като ги стискаше с малките си ръчички. Въпреки находчивостта им, подрънкването на звънците наистина правеше по-забележими обичайно безшумните им маймунджилъци и понамали дребните им постъпки и срама на господарите им.
Наред с пътуващите артисти, мнозина от бездомниците, живеещи на улицата около нашия бордей, също бяха привлечени от относителната сигурност на колибите ни. Тези хора, известни като „тротоарните обитатели“, се настаняваха да живеят на всяко празно парче земя и на всяка пътека, достатъчно широка да побере паянтовите им подслони, като все пак остане място и за пешеходците. Къщите им бяха най-примитивни, а условията, в които живееха — най-тежки и сурови сред всички милиони бездомници в Бомбай. Когато дойдеше мусонът, те винаги бяха под заплаха, понякога положението им ставаше непоносимо и мнозина търсеха убежище в бордеите.
Идваха от всички части на Индия — от Асам и Тамил, от Карната — кан и Гуджарати, хора от Тривандрум, Биканер и Конарак. По време на мусона още пет хиляди души се наместваха в и без това претъпкания бордей. Като извадим пространството, заето от оборите за животните, магазините, складовете, улиците, пътеките и тоалетните, оставаха по два квадратни метра за всеки мъж, жена или дете от нас.
По-голямата пренаселеност от обичайната създаваше напрежения и допълнителни трудности, но общо взето, към новодошлите се отнасяха с търпимост. Никога не чух някой да предложи да не им помагаме и да не ги приемаме. Единственият сериозен проблем всъщност идеше отвън. Тези допълнителни пет хиляди човека и хилядите, които се приютяваха в другите бордеи с наближаването на мусона, живееха на улицата и пазаруваха, колкото и малко да купуваха, от магазините наоколо. Покупките им сами по себе си бяха обикновени — мляко, чай, хляб, цигари, зеленчуци, газ, детски дрешки и така нататък. Но общо те струваха много пари и съставяха значителен дял от търговията на местните магазини. След като се преместеха в бордеите обаче, новодошлите бяха по-склонни да харчат парите си в десетките дюкянчета вътре в бордея. Незаконните магазинчета предлагаха почти всичко, което можеше да се купи и в законните магазини в престижните търговски квартали. Имаше магазини за хранителни стоки, дрехи, масла, боб, газ, алкохол, хашиш и дори електроуреди. Бордеят до голяма степен задоволяваше нуждите си и по преценката на Джони Пурата — финансов и данъчен съветник на предприятията в него — обитателите му харчеха по двайсет рупии вътре в селището си срещу всяка рупия, изхарчена извън него.
Това намаляване на продажбите навън и успехът на процъфтяващите дюкянчета в бордея дразнеше собствениците на магазини и дребните бизнесмени. Когато заплахата от дъждовете прогони в бордеите дори и тротоарните обитатели, неприязънта им прерасна в гняв. Те обединиха сили с местни хазяи, агенти по имотите и други, които се страхуваха и противопоставяха на това разрастване. Събраха средства, наеха две банди главорези от кварталите извън „Колаба“ и им платиха да нападат снабдителите на дюкянчетата в коптора. Хората, които се връщаха от големите пазари с колички, пълни със зеленчуци, риба и сухи стоки за магазинчетата, бяха тормозени, стоката им беше повреждана и понякога дори бяха нападани.
