Кевин не можеше да оспори този аргумент. Беше видял достатъчно пленени пустинни мъже и беше съгласен с думите й. Можеше да са дребни, но бяха горделиви като джуджетата в родния му свят и злобни като пясъчна змия: първо хапеха, а чак после се притесняваха за оцеляването си. Бяха деца на сурова страна, където смъртта дишаше във врата на всеки. Повечето щяха да скочат в огъня, вместо да предадат племената си. А вождовете им, доколкото бе разбрал, се биеха и избиваха помежду си със същата готовност, с която нападаха цуранската граница.
— Време е да си лягаме — каза Мара и прекъсна мислите му. — Трябва да сме станали преди разсъмване, та слугите да имат време да сгънат палатката.
— Можем да спим тук — предложи Кевин.
— Варварин! — Господарката се засмя. — Ако не съм в палатката, как ще ме намери Люджан?
— Но пък ако не си в палатката, няма да може да те намери и убиец. — Кевин стана и й подаде ръка.
— Никой убиец не може да се промъкне между патрулите на Люджан — отвърна Мара и се отпусна в прегръдката му.
Беше си самата истина, помисли Кевин, но това изобщо не го успокои. Ако номадите бяха решили да пратят убийци, щяха да са го направили, без да примамват цяла армия.
През следващата седмица вървяха през насечен терен и едва-едва се влачеха в дълбокия пясък през низ от криволичещи оврази. Това изобщо не допадаше на Кевин и дори Люджан се притесняваше. Но вестоносците от авангарда дотичаха и донесоха за голям склад със значителна сила пустинници, спрели на лагер в голата низина оттатък хълмовете.
Мара и лорд Ксакатекас решиха да продължат натам.
— Чо-джа не са затруднени в този пясък — обясни Мара на Кевин, когато той оспори решението им. — Те са бързи и свирепи и горещината не ги забавя. Един отряд чо-джа струва колкото два човешки в тази пустиня. А какво могат да направят варварите срещу тях?
Кевин нямаше отговор. Армията продължи, докато нощта не се спусна и златистата луна на Келеуан не окъпа дюните в рязка металическа светлина.
Мара се прибра в уюта на командната си шатра при утешително сладкия глас на музиканта, но Кевин обикаляше неспокойно из лагера и се бореше с вътрешните си конфликти. Обичаше я и нищо не можеше да промени това. Но обичаше ли я достатъчно, за да рискува живота си? Вървеше и се вслушваше в разговорите на воините и шегите, които си разменяха. Езикът им беше различен, но войниците в навечерието на битка не бяха по-различни тук, отколкото в Островното кралство. Воините на Мара хвърляха зарове и си подмятаха груби шеги. Но не споменаваха смъртта и отбягваха да говорят за близките си хора, които бяха оставили у дома.
Слънцето изгря зад пелена ситна прах, понесена от неуморните ветрове. Слугите вече бяха добили сръчност бързо да събарят големите палатки. Кердидра бяха престанали да плюят и се бяха примирили с допълнителното си бреме. Или пък бяха твърде жадни и твърде благоразумни да хабят течност, помисли Кевин, докато отмиваше зърната пясък между зъбите си с глътки горчива вода от манерката си. След малко армията вече се беше строила и пое през лъкатушещото дефиле към голата низина.
Номадите вече ги чакаха там — разнородна тълпа от може би осемстотин облечени в бозави халати воини, струпани около племенните си знамена, изтъкани в ярки цветове и украсени с опашки на кюрек, животно, наподобяващо лисица. Докато воините на Акома и Ксакатекас се строяваха в редици и подготвяха оръжията за бой, Кевин стоеше до носилката на Мара. Люджан, лорд Ксакатекас, Мокс’л, Бойният водач на чо-джа, и Енведи, командващият армията на Ксакатекас, се бяха събрали на заседание. Щяха да нападнат опърпаната сила на варварските племена. Честта им го налагаше в изпълнение на дълга им като бранители на южната граница На империята. Кевин съжали, че цуранският обичай не позволява роб да носи оръжия. Не хранеше и най-малкото съмнение, че тази армия я очаква бедствие.
— Ще поведа моите два отряда в долината и ще нападна фронтално — избоботи с басовия си глас лорд Ксакатекас. — Ако варварите прекършат строя си и побегнат пред нас, вашият отряд чо-джа може да заобиколи във фланг, да удари в тил и да отреже пътя им за бягство. Ако пустинниците не побегнат, Ксакатекас ще пратят голям жертвен дар на Туракаму.
— Както наредиш — отвърна почтително Мара.
Макар Люджан да предпочиташе да хвърлят в атака смесен отряд от воини на Акома и Ксакатекас, лорд Чипино имаше старшинство. Неговите офицери бяха по-опитни, а Мара беше дала ясно да се разбере, че желае съюз, а не съперничество между нейния дом и този на Ксакатекас. Надпреварата за военни почести и протокол нямаше да е в изгода за Акома.
