Мара също се обърна и булото й се люшна. Видя племенни знамена и редица след редица фигури със странни късове брони и пустинно облекло, настъпващи да поразят бойците на Ксакатекас във фланг от двете страни. Щом силите се срещнеха, щяха да запушат изхода назад към хълмовете, където чакаха подкрепленията на Мара. Бързо, с изострен от обучението на Кейоке поглед, Господарката на Акома запресмята и разбра, че силата на лорд Чипино им отстъпва по численост две към едно. Нещо по-лошо — сърцето й се разтуптя, щом го осъзна — това не бяха пустинни мъже. Всичките бяха високи. Нямаше нито една дребна фигура на пустинник сред тях, което означаваше само едно: не бяха от тази земя, а бойци от вътрешността на империята, дошли да унищожат дома й. Само се преструваха на варвари.
— Минванаби! — извика тя рязко. — Това значи е замислял Десио! — Постара се да не издаде острия като нож страх, който я прониза. — Люджан! Трябва да ги ударим в тил, иначе Ксакатекас ще бъдат избити на бойното поле.
Люджан се поклони и вече отваряше уста да извика високо командата си, когато Кевин се намеси с настойчивост, която налагаше да го чуят:
— Чакай!
Мара пребледня.
— Кевин! — сряза го почти шепнешком. — Твърде много си позволяваш, ако смяташ да се месиш между двама заклети съюзници. Тук е заложена чест. — Извърна се рязко към Люджан. — Дай заповед!
Кевин скочи, хвана ръката на Люджан и замръзна, когато мечът на цуранина изсвистя от ножницата, замахна надолу и спря в съвършен контрол над китката му. Тънка пурпурна резка разцепи кожата под острието.
— Спри! — заповяда Мара. Гласът й трепереше както никога. В долината виковете на двете войски отекваха пронизително, трясъкът на мечове и щитове усилваше шума, докато силите на Ксакатекас се обръщаха, за да поемат удара на вражеските подкрепления. Тъмните очи на Мара пробягаха от Бойния водач към роба й, устните й бяха побелели. — Може да загубиш главата си за тази намеса. — Лицето й издаваше, че след като честта на дома й е заложена в това да помогне на Ксакатекас, дори чувствата й към Кевин са без значение.
Кевин понечи да отпусне хватката, но след това стегна ръката си още по-силно. Изражението му, когато погледна господарката си, беше по-мрачно от всякога. Широко отворени очи, стиснати устни, дишаше учестено.
— Не бива да нападате.
Люджан стоеше замръзнал като статуя, мечът му — опрян в китката на Кевин, от която капеше пурпурна кръв.
— Защо? — попита Мара. — Казвай бързо, войниците на Ксакатекас загиват, докато ние се бавим. — Премълча, че ще бъде обесен, ако това се окаже поредната му варварска прищявка. Колкото и да го обичаше, името на предците й не можеше да бъде опозорено.
Кевин преглътна.
— Ако вашите воини се хвърлят на помощ на Ксакатекас сега, всички ще загинат в капан.
Очите й не трепнаха.
— Знам го! — Кевин усети, че е на ръба да закрещи, и се овладя. — Виждал съм тази тактика на моя свят. Имаше един наш малък отряд, на една поляна пред укрепен със стена град. Разбиха местните завоеватели и настъпваха, но бяха нападнати в тил. Силата, която се хвърли на помощ, попадна на засада и всички до един бяха посечени.
Изражението на Мара бе все така хладно. Все пак тя кимна на Люджан и той мълчаливо отдръпна оръжието си.
Кевин отпусна пръстите си. Трепереха.
— Кълна се в живота си, задръжте атаката!
Очите й се впиха в него.
— Ти си обикновен войник. Как си позволяваш да съветваш?
Кевин затвори очи. Сви рамене с присъщата си безцеремонна наглост и сякаш взе решение. Прикрил вътрешното си отчаяние, изрече онова, което можеше да се окаже смъртната му присъда.
— Бях офицер на моя роден свят. Командвах гарнизона на баща ми, когато ме плениха на бойното поле.
Зачака. Мара не каза нищо. Осъзна, че въпреки обичая му дава право да говори още. И той продължи:
— Тасайо от Минванаби е бил Първи помощник-главнокомандващ на Военачалника отвъд разлома. Сражавал съм се срещу него и искрено съм убеден, че бойният план пред нас в низината носи неговия подпис и печат.
Мара му махна да замълчи и Кевин се подчини. Тя огледа съсредоточено лицето му за някакъв знак, според който да прецени как да приеме думите му.
— Разбираш — каза след малко, — че ако грешиш, ще трябва да заповядам да те обесят. Нещо повече, ще си причинил гибелта на всички ни, дори на малкия ми син у дома.
Кевин издиша шумно.
— Не греша, Мара. — И я погледна твърдо в очите.
Тя сякаш се събуди от унес.
— Все пак по-добре да загинем в защита на лорд Чипино, отколкото да оцелеем в страх, като останем настрана.
Люджан кимна мрачно до рамото й.
Изгубил търпение, Кевин потърка раната на китката си.
— Може би все пак има начин…
— Какъв?
