Слънцето наближаваше обед и сенките се свиха под камъните. Армията на лорд Ксакатекас се строи в боен ред за атаката. Мара разположи наблюдатели по околните склонове и назначи вестоносци да носят съобщенията. Въздухът беше затихнал и се възцари пълна тишина. Кевин стоеше, плувнал в пот, до рамото на Мара и почти съжаляваше, че не чува стърженето, което издаваха чо-джа, докато наточваха подобните си на мечове предни крайници до остротата на бръснач, за да убиват. Бездруго беше стиснал зъби и звукът само щеше да оправдае неприятното усещане. А след това роговете изсвириха и Бойният водач на Ксакатекас даде сигнал за атака. Воините в жълто и пурпурно се понесоха като вълна на бегом към долината.
Кевин потръпна пред ужасното, стягащо вътрешностите му предчувствие, че скоро ще ги сполети бедствие.
— Лейди — изхриптя гласът му. — Лейди, чуй ме. Трябва да ти кажа нещо много важно.
Изцяло погълната от гледката на връхлитащата към низината армия и крещящите пустинници, които се втурнаха да я посрещнат, Мара отсече:
— После. След битката.
Армията атакува.
В скалите зад бойните редици на пустинните хора Тасайо облиза устни.
— Добре, добре… Най-после лорд Ксакатекас дойде точно където го искаме.
Ударният водач до рамото му усети сърбеж под бронята си и едва се сдържа да не се почеше.
— Желаеш ли настъплението ни да започне веднага, господарю?
Жълтите като на котка очи на Тасайо примигнаха.
— Глупак — промълви той, без да променя тона, но Ударният водач се присви боязливо. — Не атакуваме сега, а когато лорд Ксакатекас напълно вкара бойците си и се увлече в избиването на варварите.
Ударният водач преглътна.
— Господарю, Не каза това на вождовете им на снощния съвет.
— Разбира се, че не. Племената едва ли щяха да пратят хората си на смърт, кръшкачите му страхливи.
Ударният водач на Минванаби стисна устни и си замълча. Тасайо се изсмя весело.
— Мислиш, че постъпих безчестно ли?
— Ъъ, разбира се, че не, сър — изломоти припряно Ударният водач. Чувал беше този смях преди и се беше научил да се бои от онова, което може да го последва.
— Разбира се, че не! — сопна се Тасайо в презрително подражание на младшия офицер. — Пустинните хора са варвари, без чест, и обещанията пред вождовете им са вятър. Туракаму няма да отмъсти за хора, които оспорват божествената му истина. Пустинниците са бездушни твари и дори земя като тази ще е по-чиста без тях.
— Разбира се, сър — отвърна раболепно Ударният водач.
Угодничеството му отврати Тасайо и той се извърна настрани и загледа връхлитащите редици на Ксакатекас срещу леко въоръжените пустинни мъже. Затрещяха оръжия и се надигнаха крясъци, първите паднали мокреха сухия пясък с кръвта си.
— Изчакай — успокои Тасайо изнервения Ударен водач. — Ще нападнем в подходящия момент. — Облегна се на скалата и се отпусна, все едно звуците на битка и смърт бяха музика за ушите му.
И да беше притеснен от избиването на пустинните им съюзници като принесени в жертва животни, Ударният водач на Минванаби не каза нито дума. Стегнат и изпънат, покорен на господаря си, той наблюдаваше, без да трепне, как цураните изтласкват пустинните хора назад и още назад. Войниците на лорд Ксакатекас бяха усърдни, ефикасни и не мислеха да показват милост. Бяха стояли години наред в затънтения си пост с жесток климат и бяха търпели жиленето на хиляди скрити набези. Мечовете им жънеха живот в кървава касапница, докато оцелелите пустинни воини не се прекършиха и не побягнаха.
Мъничък като детска кукла на далечното бойно поле, господарят на Ксакатекас вдигна меча си и отрядите стегнаха редиците и се впуснаха в гонитба за честта на империята и с надеждата, че граничните безредици най-сетне ще секнат.
Очите на Тасайо се присвиха, докато преценяваше разстоянията. И когато силите на Ксакатекас прекосиха невидимата линия, начертана в ума му, каза на запотения си младши офицер със същия тон, както в началото на битката:
— Сега, Чактири. Дай сигнал за атака.
— Разбити са. Вижте. — Люджан махна широко с ръка, докато бойните редици на пустинните воини се накъсваха на малки бягащи групи. — Ксакатекас ще се престроят и ще ги подгонят, без да им трябва помощ от чо-джа.
Мара вдигна прозрачното було, което пазеше лицето й от навявания прах, и каза:
— Май си разочарован.
Люджан сви рамене.
— Кой новоназначен Боен водач ще е доволен да седи отстрани, докато битката е в разгара си? — Усмихна се криво. — Честта на милейди е моя. Приемам мъдрия й избор.
Мара също се усмихна.
— Хубаво казано. И лъжата е извинима. Обещавам ти да действаш колкото искаш, когато се измъкнем от тази пустиня — и ако има натами на Акома, при което да се върнем.
Думите й сякаш бяха поличба, защото зов на бойни рогове разцепи въздуха. Далече долу в дефилето, от двете страни на изгорялата от слънцето низина, където двата отряда на Ксакатекас гонеха оцелелите племенни воини, по дюните се изсипа тъмна вълна. Люджан се обърна рязко натам, усмивката му повехна и ръката му се впи в дръжката на меча.
