Войниците на Акома се бяха вкопчили в чо-джа, уплашени за живота си. Земята отлиташе назад покрай тях. Мокс’л и воините му скачаха през сухи оврази и каменни сипеи. От време на време по някое ноктесто стъпало мяташе назад откъртени камъни. Хората ездачи стискаха очи и се мъчеха да мислят напред, за предстоящата битка с врага. Да се изправят пред смъртта от меч им се струваше по-малко рисковано от това стремглаво препускане на гърбовете на чо-джа. Предал се на милостта на боговете, Бойният водач на Акома не можеше да направи нищо, освен да се вкопчи още по-здраво и да се надява, че човешкият му отряд ще преживее ездата, без никой да си счупи врата.
Земята постепенно се изравни. Дори да се беше изморил, Мокс’л не го издаваше по никакъв присъщ за хората начин. Хитиновото му тяло не се изпотяваше, а бронираните му хълбоци не се напрягаха от забързано дишане. Люджан примига и се огледа. Воините му все още си бяха по местата, макар че изглеждаха пребледнели и вцепенени. Той им извика окуражително и отново даде знак на Мокс’л да продължат.
Чо-джа бяха пренесли войниците му на повече от три левги за време, каквото не можеше да постигне никой човешки отряд. Още по-бързи бяха в равнината, където ноктестите им крака вдигаха съвсем малки облачета прах.
Люджан зърна в далечината самотен бегач и вече уверен и дори окрилен, се наведе и посочи напред покрай многостенното око на Мокс’л.
Командирът на чо-джа кимна, без да забави бяга си.
— Вражески пратеник — уточни той, тъй като зрението му бе много по-остро от човешкото. — Трябва да го догоним, иначе успехът ни ще е изложен на риск.
Люджан отвори уста да се съгласи, но в миг на вдъхновение се отказа.
— Не. Нека да бяга в ужас и да стигне до командирите си невредим. Ще го следваме по петите и нека страхът му смрази сърцата на враговете ни.
— Хората най-добре познават хората — цитира Мокс’л една от поговорките на кошера. — Ще действаме както сметнеш за най-добре, за честта на вашата Господарка и нашата царица.
Стигнаха подножието на хълмовете, пред верига пещери, осеяли склоновете срещу долината, през която съюзените войски на Акома и Ксакатекас бяха минали предния ден. Подплашеният бегач се скри в сенките, а след това по склоновете се развихри суматоха — воини, твърде високи за пустинници, заизлизаха припряно от скривалищата си, като затягаха в движение шлемовете си. Не бяха в пълна броня, понеже бяха очаквали да прехвърлят хълмовете и да ударят войските на Мара отвисоко в долината. Хванати неподготвени, сега тичаха безредно, за да оформят някакво подобие на боен строй, и викаха на другарите си да побързат.
Чо-джа се доближиха почти на хвърлей стрела и спряха рязко. Човешките воини слязоха от гърбовете на насекомоподобните си приятели, двата отряда се престроиха и настъпиха. Маневрата нямаше да се получи по-гладко дори ако я бяха упражнявали.
Мъжете на Акома обаче се въздържаха от безразсъдни действия. Не знаеха срещу колко врагове са изправени и дори и най-лудите глави сдържаха крачките си, съобразявайки се с другарите си, когато се втурнаха напред с бойни викове и се врязаха във вражеските редици.
Битката се разрази на живот и смърт. Акома отстъпваха числено, но разгневени от устроения капан на Господарката им, се биеха като обсебени от духове. Бяха направили невъзможното — бяха преминали левги враждебна пустиня на гърбовете на чо-джа. Мускулите им бяха свежи, телата им — изпълнени с възбудата на немислимата дързост. Опасността от неизвестното се смени с познатия ритъм на битката и неописуемо въодушевление.
Лишени от подобни чувства, но родени изключително за убиване, чо-джа посякоха просека през редиците на предрешените Минванаби. Острите им като бръсначи хитинови предни крайници сечаха през щитове и кости като сатъри, а ноктестите длани и средни крайници мушкаха и довършваха падналите ранени, които се опитваха да забият мечовете си в по-меките им сегментирани кореми.
През първите няколко минути Акома се справяха добре. Но дали щяха да запазят предимството си и да продължат настъплението, когато моментът на изненада се изчерпаше и врагът се окопитеше? Люджан забиваше, парираше, сечеше с почти безумно вдъхновение и не мислеше за възможно поражение. Някога беше сив воин и нямаше драговолно да приеме отново такава съдба. Смъртта беше за предпочитане пред това Господарката му да загуби чест. Беше твърде зает с боя и с усилието да остане жив, за да се замисля дали другият отряд на Акома под командата на Първия ударен водач е постигнал същия успех от другата страна на хълмовете отвъд долината. А ако патрулите, пратени по вчерашния път, не бяха на мястото си, Мара оставаше беззащитна като жертва, поднесена на заколение — сама на склона с почетната си гвардия от дванайсет души.
