— Тези са вождовете на Седемте племена на северната пустиня на Достари, наречена Ветровете на пясъка на техния език. Тук са, за да се закълнат във враждебност и кръвен данък срещу мъжа, когото познавате като Тасайо от Минванаби. Освен това, тъй като земите на Минванаби са отвъд Голямото море и воините от Ветровете на пясъка не може да пътуват в империята, тези, вождовете на Седемте племена на Ветровете на пясъка, са тук, за да помолят за съюз между вашите племена и техните.
Мара и лорд Чипино се спогледаха удовлетворено. След това Мара сведе глава, отстъпвайки на господаря на Ксакатекас правото да говори от името на двамата. Лорд Чипино отговори, като гледаше право в жарките тъмни очи на пустинния вожд и без да изчаква преводача.
— Кажи на вождовете на Ветровете на пясъка — заговори той, — че нашите племена най-сърдечно приемат такъв съюз. Освен това нашите племена на Акома и Ксакатекас ще обещаят да пратят на вождовете на Ветровете на пясъка меча на Тасайо като доказателство, че кръвният данък е изплатен напълно. — Предполагаше, че пустинните хора познават достатъчно добре имперския обичай, за да разберат, че единственият начин да бъде спечелен мечът на воин е като се вземе от мъртвите му пръсти.
— Но ако Акома и Ксакатекас се закълнат за това в такъв съюз, трябва да имат уверението, основано на клановата чест, че племената на Ветровете на пясъка ще подпишат мирен договор с империята в Достари. Набезите в граничните земи трябва да спрат, за да може Акома и Ксакатекас да са свободни да преследват племето Минванаби и да ги накарат да платят кървава цена. За да нямат племената на Ветровете на пясъка никаква причина да нападат, ще създадем външен пост, който ще бъде тържищен град за племената. — Усмихна се на Мара. — Акома ще участват в съвместното му управление. — Обърна се отново към вождовете и добави: — Всеки търговец, опитал се да измами или ограби нашите нови съюзници, ще трябва да се разправя с Ксакатекас и Акома.
Преводачът бързо довърши думите му и настъпи мълчание. За известно време лицата на пустинните мъже останаха неразгадаеми. След това водачът им тупна с крак и плю върху пясъка. Изрече нещо едносрично, обърна се и си тръгна, а другите го последваха.
Изумен, преводачът се обърна към Мара и Чипино.
— Той каза „да“.
Лорд Ксакатекас се засмя невярващо.
— Просто така?
Преводачът отвърна с жест, издаващ, че има стара пустинна кръв в жилите.
— Водачът на Седемте вожда на Ветровете на пясъка изплю вода.
И понеже двамата продължаваха да го гледат озадачено, махна нетърпеливо с ръка.
— Това е доживотна клетва за вожда и за цялото му племе. Той и неговите наследници, и всичките му съплеменници и близки, са готови да умрат от ритуално гладуване, ако някой от Ветровете на пясъка наруши доверието. Милорд, милейди, вие току-що сключихте мирен договор с тези пустинни хора, по-обвързващ от всеки подпечатан договор в дългата история на империята.
Отне цяла секунда, докато го осъзнаят. Накрая лорд Чипино се ухили доволно.
— Достойна замяна за меча на Тасайо според мен. Тази част от сделката няма да е никак трудна за изпълнение, разбира се.
Кевин извика радостно, взе Мара в прегръдката си и я завъртя във въздуха.
— Можеш да си отидеш у дома — каза й с доволна усмивка. — У дома, в имението си и при Аяки.
Люджан стоеше слисан и се чешеше по брадичката, а Чипино, с присъщата му суха ирония, заключи:
— Домовете ни ще получат признание и почести от самия император за това. А лорд Десио ще дъвче камъни, като разбере. — След това, сякаш и неговите мисли се върнаха към дома, промърмори: — Исашани ще побеснее, като види колко съм отслабнал. Хайде да отидем в командната ми шатра да закусим.
Стражът на входа даде сигнал.
Десио от Минванаби влезе в просторната зала и подкованите му сандали зачаткаха изненадващо силно по каменния под. Докато се приближаваше към подиума, смъкна бойните ръкавици и ги хвърли на ситнещия зад него личен слуга. Макар и все още не толкова ловък интригант като баща си, нито гениален стратег като братовчед си, Десио вече се хвърляше разгорещено в задачите, които беше избягвал в началото на управлението си.
Преди Първият съветник да успее да проговори, Господарят извика:
— Вярно ли е?
Инкомо притисна до гърдите си последното донесение и кимна.
— Проклятие!
Все още разгорещен от едночасовото си упражнение с почетната гвардия, Господарят на Минванаби даде воля на гнева си, като запокити шлема си с пълно пренебрежение към пищните мебели и стъклени украшения. Слугата скочи след него, но не успя да го хване. Шлемът заподскача по лъскавия под, като за щастие пропусна всичко по-ценно, хлъзна се и накрая се натресе в отсрещната стена толкова силно, че на места лакът му се олющи.
Слугата го грабна и превит като пребито с камшик псе, се върна до господаря си.
Но Десио беше твърде настървен да порицае Първия съветник, за да ругае слугата за повредения шлем.
