Това, което последва, го разсея напълно, но след като страстта се охлади, Кевин забеляза, че жената в ръцете му все още е напрегната. И наистина, любовната игра бе минала прибързано, нищо общо с бавната, томителна спирала до екстаза, която Мара предпочиташе. В отклика й на ласките му се криеше някакво отчаяние, което той почти не бе забелязал.
Посегна и нежно отмести кичур коса от челото й.
— Какво е станало?
Мара се обърна. Чертите й останаха в сянка, но Кевин усети погледа й на лицето си.
— Уморена съм — отвърна тя, но думите й бяха престорени.
Кевин хвана китките й и я придърпа към себе си.
— Знаеш, че те обичам.
Но тя зарови глава в рамото му и не каза нищо.
В опит да приложи по-безвреден подход Кевин хвана брадичката й.
— Криеш нещо. Каква беше онази тайна отстъпка, която получи с подкуп от Пазителя на Имперския печат, между другото?
Мара отвърна с изненадваща острота:
— Да не си мислиш, че ще ти се доверявам във всички неща?
— Защо не? — Кевин се надигна, объркан защо е тази враждебност и достатъчно уязвен, за да не се справи с нея без озлобление. — Толкова ли малко означавам за теб?
— Означаваш много за мен — отвърна Мара. Страхът правеше гласа й студен, но в тъмното той забеляза само тона. Тя се отдръпна от него и седна. — Означаваш всичко.
— Тогава кажи ми каква договорка направи в Кентосани. — Каза го с такъв глас, че чак сърцето я заболя. — Знам, че засяга Мидкемия.
— Аракаси не може да ти е казал това — отсече Мара.
— Не е. Подслушах. — Признанието му издаде, че не изпитва срам, което я ядоса.
Мара въздъхна.
— Само моят Главен шпионин и аз знаем съдържанието на документа. Това е по мое желание.
Вече убеден, че тя крие нещо, и уплашен, че то може да е пагубно за сънародниците му, Кевин опита пак:
— Каза, че означавам всичко за теб.
Мара седеше неподвижно. На лунната светлина профилът й бе изсечен, безизразен и дълбоко, вбесяващо цурански. Мълчеше.
— Никакво доверие ли няма между нас след толкова години близост? — Гласът му беше достатъчно убедителен за да нарани. Все пак тя щеше да го понесе, ако не я беше погалил по рамото с цялата си нежност. — Мара, ако си уплашена от нещо, не мога ли да знам?
Тя се отдръпна рязко от него, толкова неочаквано и болезнено, че дъхът му спря.
— От какво да ме е страх? — Гласът й беше суров и Кевин нямаше как да разбере, че е улучил точно това, което най-много я безпокои. Защото се страхуваше — от властта, която имаше той над нея, и от заплетеното кълбо, което бе направил от чувствата й. Хладно, в самозащита, Мара реагира с единственото, което знаеше несъмнено, че ще го отчужди. — Ти си роб — каза с ледена, горчива яснота. — Не се полага на роб да предполага от какво се страхувам или не се страхувам.
Ядосан на себе си и без да мисли, той отвърна остро:
— Само това ли съм за теб? Роб, една от многото ти вещи? Не съм ли по-ценен за теб от бик нийдра или мияч в кухнята?
— Поклати глава и през болката се опита доблестно да смекчи гласа си. — Мислех, че след Достари и след една нощ в Кентосани, знаеш как съм си спечелил някаква цена в очите ти. — Усети, че го обзема трепет, и се стегна, за да овладее чувството, толкова презирано от народа й. — Убих хора заради теб. За разлика от вашите, моите хора не гледат толкова леко на живота на другите.
Гордостта му нарани сърцето й, но Мара се стегна, овладя се и каза, все едно пред нея седеше най-жестокият й враг, а не най-обичаният й човек:
— Самозабравяш се. Забравяш, че животът ти можеше да бъде отнет затова, че дръзна да хванеш меч. Ти си роб, като другите роби, и за да ти напомня положението ти, най-добре ще е да напуснеш покоите ми и да прекараш остатъка от нощта с приятелите си в робските жилища.
Кевин седеше вцепенен и изумен.
— Върви си! — каза Мара с цялата категоричност на екзекутор. — Това е заповед!
Кевин се надигна, властен в своя гняв. Дръпна брича си от раклата до възглавниците на постелята, но не си направи труда да се облича. Гол, висок и изпълнен с гордост, заяви:
— Аз почти изоставих приятелите си, споделяйки любовта си с техния враг. Може да са варвари и роби, но не са от тези, които захвърлят верността. Беше ми приятно — довърши, обърна се и напусна, без да я удостои с поклон.
Мара седеше вцепенена. Заплака дълго след като той си отиде.
Кевин почука на вратата на колибата, където живееше Патрик, и учтиво помоли да го пуснат.
— Кев? — отвърна сънен глас. — Ти ли си?
Кевин прекрачи прага и изруга: робските колиби нямаха фенери. Присви се в тъмното и седна на лепкавия пръстен под.
— По дяволите — измърмори Патрик и се надигна на грубия нар, който му служеше за легло, стол и маса. — Защо идваш посред нощ? Знаеш, че трябва да сме на полята преди разсъмване. Или си дошъл заради Джейк и Дъглас.
— Не. Какво е станало?
— Обесиха ги за опит за бягство! — Патрик въздъхна отчаяно.
