Денят започна като много други. Мара и Джикан седяха над плочките с изписани с креда числа и обсъждаха най-изгодните за засаждане посеви за есенните пазари. Малко преди обяд ги прекъсна вестта, че към къщата идва куриер от гилдията на вестоносците.
Мара махна с ръка на Джикан да довърши сметките без нея, стана и тръгна към вратата.
Пратеникът вече взимаше последния завой. Тичаше с всички сили, явно по важна поръчка.
— Каква ли вест носи? — запита се Мара на глас.
Току-що дошъл до рамото й, Сарик отвърна с типичния за него хумор:
— Очевидно неприятна, господарке. Иначе защо ще бърза толкова в калта?
Господарката на Акома се усмихна кисело на съветника си, комуто като че ли не липсваше предишното му място в казармите като воин. Сухият му саркастичен ум се различаваше от закачливия хумор на братовчед му. Настойчивата склонност на Сарик да знае причините за нещата може да беше забавила издигането му като войник. Но това качество се оказваше вродена дарба на новия му пост. Сляпото подчинение не беше добродетел, подходяща за съветник.
Вече беше доказал цената си. Над половин година вече империята беше спокойна под желязната хватка на Аксантукар. След гостуването на Мара в Свещения град, за да се види с Пазителя на Имперския печат, Имперските бели се бяха намесили три пъти в неща, които иначе щяха да преминат в спор между съседи благородници. Оправданието на Аксантукар беше, че империята се нуждае от стабилност, но Сарик кисело бе отбелязал, че някак си новият Военачалник винаги успява да наклони везните в полза на онези, които го бяха подкрепили в издигането му на власт. Отплащането на политически дългове беше обичайна валута в Играта на Съвета, но намесването на Имперските бели в дребни гранични дрязги беше прекалено и издаваше жажда за кръвопролитие, съперничеща на тази на Минванаби.
Акома бяха облагодетелствани по подразбиране, след като Тасайо бе принуден да заеме поза на кротко търпение. Като най-могъщия съперник на Военачалника, лордът на Минванаби нямаше нужда от съветник, за да предвиди как може да реагира Аксантукар, ако фамилията му се окаже с твърде изтощени сили. Мъжът, който носеше бялото и златното, управляваше също толкова безскрупулно, колкото и предшественикът му, но още по-непредсказуемо. Дори в почти несъкрушимото си имение Тасайо не смееше да си позволява нищо прекалено.
Бегачът на гилдията стигна до стъпалата и измъкна Мара от размишленията й. Лъснал от пот и облечен само с набедрена препаска и с лента на ръката със знака на гилдията му, мъжът се поклони.
— Господарката на Акома?
— Аз съм — отвърна Мара. — Кой праща съобщение?
— Никой, лейди. — Бегачът се изправи от ниския си поклон и отметна мократа си от пот коса. — За доброто на империята, гилдията ми изпраща вест до всички Управляващи господари и господарки.
„За доброто на империята…“ С тази фраза бегачът показваше, че гилдията е сметнала въпроса за достатъчно сериозен и важен, за да действат без отплащане. Вече сериозно разтревожена, Мара попита:
— Какво се е случило?
Пратеникът като че ли нямаше нищо против, че въпросът й дойде, без да му предложат храна и напитка.
— Лейди, империята е под заплаха. Боговете са насочили гнева си към нас. Ренегатът магьосник, бившият Велик, Миламбер, се е завърнал.
Мара усети раздвижване зад себе си и разбра, че е дошъл Кевин. С нотка на усилваща се възбуда мидкемиецът каза:
— Тогава разломът отново е отворен!
— Както отбеляза робът ви, милейди — отвърна куриерът, като гледаше само нея. — Нещо повече. Военачалникът се опита да плени този магьосник, като прибягна до съюзниците си в Събранието. Няма яснота какво точно се е случило, освен че в двореца се е водила битка между Имперските бели и войска, водена от Камацу от Шинцаваи.
Въздухът сякаш изведнъж помръкна. Със спокойствие, каквото не изпитваше, защото не можеше да има съмнение, че Хокану е тръгнал с баща си, Мара повтори:
— Битка в двореца?
— Да, господарке. — Пратеникът не можеше да знае за личната й тревога, но като че ли изпитваше удоволствие да съобщи мрачната новина. — Военачалникът беше обявен за изменник и подложен на безчестна смърт.
Очите на Мара се разшириха. Безчестната смърт можеше да означава само обесване. Само две власти в империята можеха да заповядат такава екзекуция, а Аксантукар имаше съюзници сред магьосниците.
— Императорът…?
Едва сдържайки възбудата си, пратеникът потвърди:
— Да, лейди, Небесната светлина осъди Военачалника и сега лично отменя правото на който и да е лорд да седне на белия и златен трон.
Мара едва успя да подреди обърканите си мисли. Императорът осъжда Военачалника! Събитието беше зашеметяващо с това, че разбиваше всякакви традиции. Дори във времена на най-тежка заплаха никой император не беше дръзвал да действа като Ичиндар.
Пратеникът приключи:
— Господарке, Висшият съвет е разтурен и няма да се събира без заповедта на императора!
Мара се постара да не издаде изненадата си.
— Има ли още нещо?
Пратеникът скръсти ръце и се поклони.
— Нищо общоизвестно. Но несъмнено ще последва официална вест.
