Патрик измърмори нещо, което напомняше на ругатня. Светлината на ранното утро се процеди през единствения прозорец, а тропането на стъпки откъм казармените помещения издаде смяната на патрула.
— Трябва да ставам — каза мрачно Патрик. — Ако закъснея, ще е дълъг ден работа на празен корем.
Кевин докосна импулсивно ръката на приятеля си.
— Повярвай ми, стари друже. Само още малко. Когато изгубя надежда, ще ти кажа, и ти обещавам едно: няма да умра като роб. Дойде ли време, ще поведа бягството към планините и разбойническия живот.
Патрик го изгледа внимателно в изсветляващия сумрак.
— Сериозно го казваш — заключи малко изненадано. — Но ще е трудно да се убедят момчетата. Ядосани са за смъртта на Дъглас и Джейк.
— Тогава не позволявай да отидат при Дъглас и Джейк — каза твърдо Кевин, стана и излезе.
Знаеше много добре, че Джикан с охота ще му възложи работа, тъй че прекоси имението между робските жилища и главната къща по заобиколен път през градините. Росата мокреше босите му стъпала и крачолите на бричовете му. От време на време минаваше покрай някой от часовоите на Кейоке. Не го притесняваха. След кампанията в Достари и особено след нощта на убийците вестта за войнската му доблест бе обиколила казармите. Воините на Мара може и да не го признаваха открито, но по свой си начин го уважаваха. Вече не се съмняваха във верността му.
И да бяха чули стражите на вратата на покоите на Мара спора им предната нощ, не го издадоха, когато Кевин се промуши през оградата от акаси и закрачи безгрижно по пътеката. Все едно че беше призрак, се направиха, че не го забелязват, когато открехна паравана и се пъхна вътре.
Светлината се сипеше като бисери по разбърканите възглавнички. Мара лежеше просната сред тях, стиснала в ръцете си усукани чаршафи и с разрошена от неспокойния сън коса. Можеше и да не са я хапали насекоми, но като че ли бе имала също толкова неприятна нощ като него. Дори докато сънуваше, челото й беше набръчкано от тревога. Профилът й, малките й вкопчени пръсти и извивката на едната: оголена гръд стопиха и последната неприязън у Кевин. Не можеше да й се сърди. Навярно това бе най-лошата му слабост.
Смъкна мокрите си бричове. Кожата му беше студена и зачервена от чесането, така че той придърпа едно одеяло около премръзналите си стъпала и загледа жената, която обичаше.
Близостта й отне жилото на робството, почти го накара да забрави кой е, сана, с който се беше родил, всичко, което бе изгубил, и всичките проблеми на съотечествениците си. Твърде добре разбираше гибелта, която ги чакаше, ако слабата надежда, която бе подхвърлил на Патрик, доведеше само до клупа на палача. След това Мара потръпна и проплака тихо в съня си и грижата за нея надмогна всичко останало.
Кевин се пресегна, оправи чаршафите, смачкани между коленете й, и освободи едната й китка, оплела се в кичур черна коса. След това я придърпа към себе си и нежно я целуна, за да я събуди.
Личеше, че е изтощена от плач, защото се събуди бавно и очите й бяха подпухнали и зачервени. Но го погледна с радост. А после споменът се върна и тя се стегна, готова да избухне.
— Заповядах ти да напуснеш! — каза сърдито.
Кевин кимна към паравана и отвърна спокойно:
— До сутринта. Сутринта дойде. И се върнах.
Тя отвори уста, за да каже още нещо. Нежно, но бързо, той опря пръст на устните й.
— Все още те обичам.
Тя се опита да се отдръпне и да му възрази, по-силна, отколкото изглеждаше външно. Наложи се да я задържи здраво.
Съзнаваше, че ака я целуне, тя ще избухне, така че само опря устни до ухото й. Косата й беше мокра, може би от сълзи. Кевин промълви тихо:
— Чух от Патрик за имперския декрет за робството. — Това, че не му го беше казала сама, все още го нараняваше, но го премълча. — Ако те напусна, няма да е сега.
— Не си ли ми сърдит? — попита тя и най-сетне издаде колебанието си.
— Бях. — Кевин я целуна и усети как тя започва да омеква в ръцете му. — Ако ми го беше казала, може би нямаше да се държа като дръвник.
— Дръвник? — Думата излезе треперлива от устата й, щом ръцете му се задвижиха под чаршафите.
— Карагабуге — преведе Кевин, избрал името на митичната безобразна раса великани, обитаващи планинските пещери в цуранските детски приказки, същества, които бяха комично тромави и постоянно се проваляха.
— Точно такъв си, толкова си висок — подразни го Мара. Облекчението я беше оставило замаяна, а това, че й беше простил, я хвърли стремглаво в страстта.
— Е, щом е така, един карагабуге не моли за разрешение да насилва и граби. — Придърпа я по-близо, обърна я върху гърдите си и въздъхна в разпиляната й коса, изсипала се върху лицето му.
След минута и двамата бяха забравили кой е робът и кой господарят, защото бяха неразделимо цяло.
Минаха месеци.
Дъждовният сезон се върна. Полята позеленяха от израсналата нова трева и тръбният зов на биковете предвещаваше поредния сезон на разплождане.
