— Чухме за имперския декрет от минаващ търговец. Нямаше те, за да ги разубедиш. Богове, опитах се. Престориха се, че слушат, а през нощта решиха да драснат. Кейоке, старата лисица, ни познава достатъчно добре и се усети, че някой може да побегне към хълмовете. Имаше воини, които чакаха момчетата ни, и двамата бяха мъртви преди разсъмване.
Някакво насекомо ухапа Кевин по прасеца. Той го плесна с яд, но сдържа яда в гласа си и предпазливо попита:
— Имперски декрет? Какъв декрет?
— Не си ли чул? — Патрик се изсмя невярващо, с подмолен сарказъм. — Та ти беше в Свещения град, всемогъщи богове, в компанията на благородници. И не си чул?!
— Не съм — сопна се Кевин. — Ще бъдеш ли така добър да ми кажеш?
Патрик помълча, почеса се по коляното и въздъхна.
— Проклет да съм, истината казваш все пак. Може би не е толкова изненадващо, след като робите не значат повече от бикове нийдра за дребосъците на тази прокълната земя.
— Кажи ми, Патрик! Ако има имперски декрет, свързан с робите, искам да зная за него.
— Просто е — каза плешивият мъж, който през годините бе станал почти непознат. — Робите, освободени от онзи мидкемийски магьосник, Миламбер, били прищявка. Миламбер е изхвърлен от Събранието, защото, както разправят всички, не изпълнявал дълга си към империята — съвсем заслужено е обявен извън закона, казват, че има цена за главата му. А императорът е подписал и подпечатал документ, изложен на показ във всеки град, че никои други роби, никога, не може да бъдат освободени. Това май разбива надеждата, която хранеше за нас, Кевин. Горките Джейк и Дъглас изгубиха търпение да чакат, а има и други, също толкова нетърпеливи. — Добави горчиво: — Толкова бяха съсипани от новината, че според мен знаеха, че ще ги хванат, но им беше все едно. — Въздъхна. — А толкова години се надявахме да се върнем у дома по един или друг начин. Перспективата да вършим тази робска работа всеки ден, докато умрем…
Последва мълчание. Кевин обмисляше последствията от новината. Патрик отгатна мислите му и осъзна, че смъртта на двамата му приятели не е причината за внезапното посещение на Кевин.
— Карал си се с нея — обвини го той рязко.
Кевин кимна тъжно. Чувствата на любимата му не го дразнеха толкова, след като бе научил за изпадналия в немилост Миламбер. Странното мълчание на Мара след Кентосани поне имаше явна причина. След като разсъди трезво в тясната колиба, пълна с жилещи насекоми, разбра, че е бил глупав да се ядоса. Тя никога не се беше държала като жена, податлива на истерии. И всъщност трябваше да се е чувствала също толкова уплашена, че ще го изгуби, колкото и той, че ще се раздели с нея. Щом не можеше, според заповедите й, да се върне и да поправи нещата до сутринта, можеше поне да отдаде отдавна дължимата грижа на трудностите на съотечествениците си.
— Да — призна Кевин тъжно. — Но това не е причина да се губи надежда.
— Проклет да си, човече, разломът е затворен! — избухна Патрик. — Това означава, че няма връщане за нас и единственият ни шанс е разбойнически живот в планините.
— Не. — Ухапан от ново насекомо, Кевин се плесна по брича и помоли учтиво за малко място на нара.
Патрик се отдръпна с неохота.
— Разломът сега е затворен, наистина. — Одеялата бяха груби и Кевин се зачуди кое е по-лошото от двете: завивките на приятеля му или буболечките. Дюшекът беше прогизнал от пот и сплъстен, неприятно място, където да прекара човек нощта. Кевин въздъхна, разкъсван вътрешно между любовта си към Мара и отговорността си като син на лорд с възможност да намери помощ за съотечествениците си. Както винаги, потърси утеха в хумора. Вместо да негодува срещу цуранската несправедливост, позабавлява Патрик с весело описание на визитата на Мара при Пазителя на Имперския печат.
Успя да изтръгне сух смях от Патрик, когато стигна до частта за подкупа. Но централната тема не мина незабелязана.
— Не знаеш какво е имало в тази отстъпка — изтъкна плешивият мъж. — Може да няма нищо общо с нас или изобщо с робството.
— Вероятно няма — призна Кевин, след което бързо добави: — Но не това е въпросът.
Последва скептичен поглед. Нарът помръдна, щом Патрик се подпря на стената.
— А какъв е въпросът? Чакам.
— Тя се договори за някакво разрешение, което има нещо общо с Мидкемия — добави Кевин все едно, че заключението бе очевидно. След като Патрик не схвана, уточни: — Очевидно вярва, че някой ден разломът отново ще бъде отворен.
— И това трябва да задържи момчетата ни да живеят в смрадта и да се примиряват, че ги бият? — попита Патрик. — Проклет да си, Кевин, твърде голям оптимист си. Цялата тази коприна и женска плът ти е задръстила главата. Знаеш, че тези дребосъци имат хилядолетна история. Правят планове за следващите петдесет поколения и ги смятат за важни в този живот.
Кевин не го отрече, но махна с ръка умолително.
— Патрик, поговори с мъжете. Накарай ги да се надяват. Не искам да ги видя обесени един по един от воините на Мара, докато аз търся начин да ги върна у дома.
