Мара огледа градините пред източното крило на имението. Това някога беше любимото място на майка й, или така поне казваше лорд Сезу на дъщеря си, чието раждане бе причинило преждевременната смърт на Господарката. От това място лейди Оскиро бе наблюдавала как нейният Господар избира ловните си кучета, докато му водят за оглед палетата. Но кучешките колиби сега бяха празни, по заповед на Мара. Лаят на хрътките й беше напомнял твърде болезнено за миналото. А съпругът й се интересуваше повече от бойни упражнения и борба с войниците си, отколкото от гоненето на дивеч с бързите псета. А може би не беше живял достатъчно дълго, за да се привърже към това забавление.
Въздъхна, отърси се от съжаленията и се загледа към далечните ливади. Птиците шатра излитаха по залез. Обикновено полетът им я успокояваше и утешаваше, но днес тя изпитваше само меланхолия. Това, че ударът над Акома не изглеждаше близък, не намаляваше заплахата. Най-гениалните ходове в Играта на Съвета бяха тези, които идваха без предупреждение. Спокойното отминаване на дните само я караше да настръхва, сякаш зад гърба й дебнеха скрити убийци. Това, че Тасайо се е задържал като съветник на Десио, подклаждаше смътна и постоянна тревога. Аракаси също беше притеснен — Мара го разбираше от неподвижната му стойка, докато й докладваше. Беше преживял падането на един господар и живееше, за да служи на друг. Проблем, който да го притесни, нямаше да е нещо дребно.
Мара взе една кекали от кошницата в краката си. Листчетата бяха меки и крехки, податливи на най-лекия хлад и бързо вехнеха в голяма жега. Самите храсти бяха твърди и покрити с тръни за защита. Но цветовете бяха мимолетни и уязвими. Тази вечер, сред тленната красота на кекали, Мара усети колко й липсва лаят на хрътките над вечерята им. А още повече й липсваше баща й: как седи в градината и се наслаждава на прохладата на настъпващата нощ, как отпива от горчивия ейл, докато синът му и дъщеря му си бъбрят за детински неща.
Златистата светлина гаснеше в небето на запад, ятата шатра кацаха да заспят след небесния си танц. Босоног роб запали последните фенери по пътеката. В мига, в който приключи със задачата си, забърза за вечерята си от каша тиза в общата трапезария.
Тъмнината се сгъсти. Появиха се звезди и хълмовете на запад се очертаха като далечни силуети на фона на последното зарево. Спусна се присъщата за този час тишина — птичите песни бяха спрели, а хилядите нощни насекоми още не се бяха събудили.
Мара се замисли за Хокану. Гостуването му преди няколко месеца се бе оказало разочароващо кратко — една проточила се малко по-дълго вечеря, след това, на зазоряване, след закуската и кратък разговор, той се сбогува и си замина. Някакво развитие в Играта го караше да бърза да се върне в именията на Шинцаваи. Мара се бе почувствала поласкана, че е направил компромис с чувството си за дълг и е откраднал малко време, за да я навести.
Но не му беше казала нищо, бе затаила чувствата си зад диктуваното от традицията поведение. Остроумието му я бе карало да се усмихва и интелигентността му бе подклаждала нейното, но тя все пак се въздържаше да мисли за някакъв краен резултат в отношенията си с този чаровен млад благородник.
Колкото и привлекателен да беше Хокану, мисълта да се върне в леглото на който и да било съпруг я караше да потръпва. Все още я спохождаха кошмари за изблиците на ярост на покойния й съпруг и помнеше синините, които й беше нанасял в страстта си. Не, нямаше никакво желание да окуражава близостта на мъж.
И все пак, когато малкият керван на Хокану се беше скрил от погледа й, Мара се беше изумила колко бързо е изтекло времето. Компанията на младия мъж я беше радвала. Не се беше чувствала удобно в нито един момент, докато той беше в имението, но близостта му и веселият му нрав й липсваха.
Чу приближаващи се стъпки, обърна се и видя висока дългокрака фигура.
— Ето те и теб — каза високо мидкемиецът.
Мара винаги се изумяваше от прямотата му и от лошите му обноски, но те така я привличаха.
— Търся те от залез-слънце — продължи Кевин, докато крачеше по криволичещата пътека между храстите кекали. — Попитах Накоя, обаче старата вещица само изсумтя и сви рамене. Слугите гледаха нервно, когато ги заговорих, така че накрая трябваше да проследя Люджан, докато сменяше охраната.
— Сигурно е разбрал, че го следиш — каза Мара. Не й се искаше да повярва, че най-добрият й войник е толкова небрежен в задълженията си.
— Разбира се. — Кевин заобиколи последната леха и спря пред нея. — Обсъдихме тънкостите на меча. Вашите стилове се различават от нашия. Е, нашите са по-добри, естествено.
Подразнена от това, че преднамереното му заяждане винаги действа, Мара вдигна глава. Видя, че се е ухилил в очакване на възражението й, и осъзна, че си играе с нея. Реши да не се поддава и огледа новото му облекло.
