— Какво има? — попита Габриел, заставайки зад стола на Грьонли, разположил се пред компютъра.
— Получих запис.
— Така ли?
— От Природонаучния музей. В течение ли си?
— За кое? — не разбра Габриел.
— Очевидно не си — усмихна се Грьонли.
Възрастният следовател кликна два пъти върху една икона на десктопа и на екрана тръгна черно-бял филм.
— Какво гледаме? — полюбопитства Габриел.
— Значи, нищо не си чул? — извърна се към него Грьонли.
— Не.
На записа се виждаха хора, влизащи в нещо като галерия или музей.
— Проклетата Миа все действа на своя глава — отбеляза Лудвиг.
— Какво е това?
— Ботаническата градина в „Тьойен“. Питомците на Хюрюмланския разсадник са на училищно посещение. В Природонаучния музей.
Видеото прескачаше и беше неясно. Очевидно запис от охранителна камера. Мъж с бяла, буйна коса посреща група хора и им сочи стълбището.
— Тук всичко е нормално — обяви Лудвиг и кликна върху следващия запис.
— Тук също.
Габриел наблюдаваше с любопитство екрана.
— Но изведнъж… Какво мислиш? Виж тук.
Грьонли отново се извърна към него. Групата на записа бе влязла в зала с витрини, пълни с животни.
— Не е ли странно?
— Кое? — попита младежът.
— Малко по-рано. — Лудвиг върна видеото с мишката. — Ето тук — той натисна „стоп“. — Виждаш ли?
Габриел погледна кадъра, но поклати глава.
— Какво ми показваш?
— Ще го разпечатам — обяви възрастният инспектор и за целта използва клавиатурата.
Габриел отиде с него до принтера и после в заседателната зала.
Лудвиг окачи току-що разпечатания кадър до снимките на дъската.
— Тук се виждат всички, нали? — Обърна се той към младия си колега и посочи разпечатката. — Ето я Хелене Ериксен. Ето Паулус Монсен. Исабела Юнг.
Мьорк следеше с поглед пръста му и кимаше.
Лудвиг посочи едно от лицата. Никога не го беше виждал. Младеж в риза с кръгли очила, който, за разлика от останалите, не гледаше животните в стъклените им клетки, а се беше вторачил в камерата.
— Няма го в списъка, доколкото знам — отбеляза Габриел.
— Да, не е ли странно? — отвърна Грьонли.
— Виж, тук са всички, нали? Учителите, Ериксен, Монсен, момичетата… Но този младеж…
Габриел вдигна очи към дъската, където Лудвиг вече бе окачил снимките на всички пансионери и всички учители, ала никъде не видя новото лице.
— И защо гледа в камерата?
— Чудно — вдигна рамене хакерът.
— Нали? Училищно посещение. Всички разглеждат животните, колкото и да е скучно, а този тип зяпа в камерата, като че ли…
— Проверява къде е — довърши Габриел.
— Възможно е по природа да съм мнителен, но… Затова ми трябваше бистър ум като твоя. Няма ли да ни влезе в работа?
Хакерът разглеждаше разпечатката на стената. Очите зад очилата го следяха сякаш с почуда, докато останалите от групата бяха вперили поглед към това, което им сочеше белокосият гид.
— Мамка му! — изруга той.
Не можеше да откъсне очи от момчето с ризата.
— Не е на стената, нали? Не го виждаш тук.
Грьонли посочи с разперени ръце снимките, където се виждаха лицата на всички обитатели на Хюрюмланския разсадник.
— Определено не — съгласи се Габриел.
— Значи, не остарявам. Не ми се привижда.
Лудвиг му се усмихна.
— Защо, за бога, ще гледа в камерата? — попита Мьорк.
— Освен ако целта му не е била да разбере дали е там — продължи мисълта му Грьонли.
— Обирът, когато са откраднати совите.
— Мислиш ли? — кимна възрастният следовател.
— Несъмнено — потвърди Габриел, който гледаше като хипнотизиран непознатото лице, вторачило се в него.
— Тук има нещо. Или греша?
— Със сигурност има — увери го младият хакер. — Със сигурност, Лудвиг.
— Ще се обадя на Миа — обяви Грьонли и излезе тичешком от залата да си вземе телефона.
Момченцето намираше новото място за странно и мина време, докато свикне с всичко непознато, но постепенно се приспособи. Тук нямаха толкова много книги, ала стените бяха по-дебели и никой не говореше вечер за него, а и шефката беше мила. Хелене. Не го гледаше странно като хората от предишното място. Отнасяше се с него както с младежите, които живееха там — защото обитателите тук не бяха деца, но това нямаше особено значение. Той и без това предпочиташе да е сам.
