— Не престана веднага щом се прибрахме — бавно промълви тя. — Имаше нужда от помощ. Нали разбирате? Бяха го увредили. Вината не е негова. Това не го прави убиец. Някакви проклети луди ни държаха там, разказваха ни врели-некипели и ни наказваха за най-дребното нещо. Гордея се с него. Заявявам ви го.
Хелене Ериксен се надигна леко от стола и за момент отново се показа жената, която бяха видели първия път в разсадника.
— След всичко преживяно се справя така добре. Горда съм от него. Малцина са постигнали толкова много. Той е най-добрият човек, когото познавам. Бих направила всичко за него.
— И сте го направили — обади се Миа.
— Какво?
— Кога разбрахте, че е убил Камила? — попита Мунк.
— Какво? — заекна Хелене. — Не чувате ли какво ви казвам?
— Не, Холгер. — Миа погледна Мунк. — Не това трябваше да попиташ.
— А? — на свой ред Мунк извърна очи към нея, без да обръща внимание на Ериксен.
— Трябваше да я попиташ кога е
— А, да, извинете за грешката — усмихна се Мунк и пак се обърна към Хелене. — Кога заподозряхте, че Хенрик е убил Камила Грийн?
— Не знам — отвърна светлокосата жена и забарабани нервно с пръсти по масата. — Искате да кажете кога за първи път си помислих, че…
— Кога Хенрик изплува в съзнанието ви, да — предпазливо кимна Мунк.
— Снимката във вестниците, разбира се. Когато видях, че земята е покрита с пера — неуверено отвърна Хелене Ериксен и за момент ги изгледа. — Да, знаете. От мястото, където е лежала Камила.
— Защото не е престанал веднага — след като сте се завърнали от Австралия? — вметна Миа с дружелюбен тон.
— Какво?
— Да се облича като птица — подсказа Мунк.
Хелене Ериксен отново вдигна очи към двамата следователи.
— Такива неща не престават веднага — подхвана тя колебливо. — Имате ли представа как се отнасяха с нас? Какво е преживял Хенрик? Затваряха го в землянка. И не само веднъж — многократно. Бяхме едва ли не опитни животинки! Бога ми, бях на три! Хенрик беше на пет. Когато заминахме. Знаете ли през какво преминахме? За нас беше истина, разбирате ли? Учудващо ли е да се разболееш? Учудващо ли е да намериш местенце в ума си, където да избягаш?
— Значи не мина веднага? Той продължаваше ли?
— Да, но за бога, гордея се с него. Толкова добре се справи!
— Много трогателно — отбеляза Миа Крюгер и извади плик от джоба на коженото си яке. — При нормални обстоятелства щях да ви съчувствам, на вас двамата.
Тъмнокосата следователка отвори плика и остави на масата пред Хелене Ериксен снимка.
Миа погледна Мунк, а той ѝ даде знак да включи диктофона.
— Часът е 18.25. В залата за разпити са началникът на отдела на улица „Марибуесгата“ 13 Холгер Мунк, инспектор по убийствата Миа Крюгер и…
При влизането им Хелене Ериксен бе съвсем бледа, а сега, като видя снимката, пребледня още повече.
— Ако обичате, кажете името си, датата на раждане и настоящия си адрес.
— Моля?
— Име, рождена дата и настоящ адрес — повтори Миа и посочи диктофона.
Минаха още няколко секунди и се наложи Миа да я подкани за трети път, преди русокосата директорка да успее да си отвори устата.
— Хелене Ериксен. 25 юли 1969 г. Хюрюмлански разсадник, Тофте, пощенски код 3482.
Думите бавно се процеждаха през пребледнелите ѝ устни, а очите ѝ все още не можеха да се откъснат от ужасяващата фотография.
— Имате право на адвокат — уведоми я Миа. — Ако не можете да си го позволите, ще ви бъде назначен…
Канеше се да добави нещо, но в този момент на вратата се почука, подаде се Анете Голи и даде знак на Мунк да я последва в коридора.
— Какво има? — попита той, след като затвори вратата след себе си.
— Имаме проблем — съобщи Анете. — Адвокатът му пристигна.
— И?
— Не е бил в страната.
— Как така?
Мунк сбърчи вежди.
— Хенрик Ериксен. Не е бил тук.
— В какъв смисъл не е бил тук? — не схвана инспекторът.
— Има вила в Италия — отвърна Голи. — Ходи там всяко лято.
— Сега вече не разбирам.
— Хенрик Ериксен. Не е бил в Норвегия, когато се е случило.
— Как е възможно, по дяволите? — възкликна Мунк.
— Какво ще правим? — поинтересува се русокосата прокурорка.
— Ти и Ким — каза Мунк след кратък размисъл.
— Какво?
— Стандартен разпит. Изкопчете от него, колкото можете. Примерно за двайсет минути. После ще се видим тук.
— Добре — отвърна късо Анете Голи, а инспекторът отвори вратата и се върна в залата за разпити.
Габриел Мьорк седеше в кабинета си на улица „Марибуесгата“ и не можеше да прецени в какво настроение е. Миа му бе изпратила няколко съобщения, за да се извини, но какво от това? Наистина ли бяха решили, че има нещо общо с убийството?
— Габриел? — прекъсна го глас откъм вратата.
— Да?
— Имаш ли няколко минути? — попита Лудвиг Грьонли. — Трябва ми помощ от умна глава.
— Разбира се — отвърна младият хакер и последва възрастния полицай по коридорите до кабинета му.
През целия ден помещенията бяха почти празни. Само Юлва дъвчеше дъвка пред компютъра си, другите бяха в „Грьонлан“.
