Бързо се изправи от пъна, където седеше, и тръгна с решителна крачка през гората. Беше непрогледна тъмница, почти зловещо, но скоро видя светлината от сградите в далечината и се успокои.
Ще го притисне, непременно.
Исабела Юнг може и да беше само на петнайсет, но имаше твърд характер, беше по-корава от повечето момчета, които познаваше. Не, не може така. Нямаше да позволи да се отнасят с нея по този начин.
Тя стигна осветената площадка и в същия момент Паулус се зададе забързан от главната постройка.
Момчето с тъмните къдрици си облече ватираното яке и се насочи право към нея.
— Къде се губиш? — Исабела го спря със строг тон.
— Какво? — изуми се Паулус.
— Защо не дойде?
— А? — тръсна глава Паулус. — Виж, нямам време за тези неща.
Той се опита да се измъкне покрай нея, но тя го задържа.
— Какво ти става, Исабела?
— Това.
Тя извади бележката от джоба си.
Искаш ли да се срещнем? Тайно.
Само ние двамата.
В четири зад бараката.
Ти ли си моята избраница?
— Ти ли я написа? И не дойде? Имаше ли изобщо намерение да дойдеш? Или само ме будалкаш? Такъв мъж ли си?
— Какво? — Паулус изглеждаше още по-объркан, доколкото бе възможно.
— Не е ли от теб? — попита Исабела и тикна бележката в лицето му, здраво сграбчила пухеното му яке.
— Не — отвърна Паулус. — Определено не. За какъв ме вземаш?
Бавно ѝ просветна, когато той я погледна. Бележката не беше от него. Някой друг ѝ се беше подиграл. Усети как лицето ѝ пламва, а бузите ѝ поруменяват, и бързо пусна якето му.
— Извинявай. Аз просто…
— Нямам време за това — повтори Паулус, очевидно нито разбираше, нито го интересуваше за какво говори тя.
— Случило ли се е нещо? — попита Исабела.
— Арестуваха Хелене.
— Какво?
— И Хенрик, брат ѝ.
— Защо?
— За убийството на Камила Грийн — заекна той и се вторачи в нея със сериозно изражение.
— Но…
— Извинявай, бързам — промърмори младежът, втурвайки се по пътя си.
И остави петнайсетгодишното момиче само на площадката.
С пребледняло лице и цялата трепереща, Хелене Ериксен се стресна при влизането на Миа и Мунк в залата за разпити.
— Нищо не е направил. Трябва да ми повярвате — настоя тя с умолителен глас и се надигна от стола.
— Здравейте, Хелене — поздрави я Миа. — По-добре седнете. Ще останем тук известно време.
— Но аз… Трябва да ми повярвате… Холгер?
Бе останала само сянка от гордата директорка на Хюрюмланския разсадник. Тя погледна съкрушено към Мунк, свлече се безсилно на стола и закри лицето си с ръце.
— За един от вас двамата положението не е розово — заяви той и се настани до колежката си.
— За мен ли? — възкликна уплашената Хелене. — Но аз не съм сторила нищо.
— Обаче предполагате, че той е? — обади се Миа.
— Какво? Не, Хенрик няма никаква вина. Господи, та той е кротък като агънце! Не би навредил на никого. Не ме интересува какво са ви казали. Трябва да вярвате на мен!
— И какво са ни казали? — осведоми се спокойно Миа.
— Къде е той? — попита отчаяно Хелене.
— Кой?
— Хенрик.
— Брат ви е в съседната стая и чака адвоката си.
— Не му е нужен адвокат! — възкликна директорката. — Не е направил нищо, казвам ви.
— Определено му е нужен адвокат — възрази равнодушно Мунк. — Ние го посъветвахме така, защото до няколко часа ще му повдигнем обвинение за убийството на Камила Грийн. Ще го предадем в ареста още тази вечер.
— Сигурни сме — обади се Миа.
Хелене отново отправи поглед към главния инспектор, после сведе очи и се загледа в диктофона, но Мунк само поклати глава.
— Не, не, не… Повярвайте ми. Нищо не е направил.
Щеше да се разплаче.
— Каквото и да ви казват хората, трябва да вярвате на мен. Умолявам ви. Освен това не си беше у дома. Беше…
— Какво според вас са ни казали хората? — прекъсна я Миа.
За секунда русокосата жена замълча, сетне продължи.
— За перата — прошепна тя. — Проклетите хора само сплетничат. Защо не си гледат работата?! Толкова се ядосвам, че…
— Че бихте убили някого?
— Какво? — изумена, Ериксен вдигна очи към Миа. — Не, разбира се, не. Просто…
— Бяхте ли там? Или само му помогнахте да прикрие убийството? — намеси се Мунк.
— Моля?
— Той ви е брат — продължи Миа. — Разбираемо е. Доста сте близки, нали? След всичко, което сте преживели заедно.
— Не, вие… — заекна Хелене Ериксен. — Не съм му помагала.
— Значи сам е извършил престъплението?
— Не, Хенрик не е направил нищо. Не ме ли слушате?
— Но сте знаели, че той, как да кажа, обича да се облича като птица?
— Това беше отдавна. Проклети малки градчета с техните интриганти! Толкова ми е мъчно понякога. Само се опитваш да помогнеш на хората и накрая…
— Значи не го прави вече?
— Кое?
— Не се маскира на птица? — осведоми се Миа.
— Не, за бога, казах ви…
— От колко време?
— От години. Не се е случвало, откакто…
— Значи признавате, че е обичал да се маскира като птица? — притисна я Мунк.
— Да, но това беше преди. Казах ви.
Мунк забеляза усмивка в очите на Миа.
— Преди или след завръщането ви от Австралия?
Хелене Ериксен притихна, сякаш трябваше да се върне назад в спомените си към време, което би предпочела да забрави.
