Совата полностью

Имаше нещо красиво в светлините на път Е18. Мириам не знаеше точно защо, но винаги ги бе харесвала — вероятно детски спомен от задната седалка на старото семейно волво, на път към баба и дядо. Топлият жълт блясък на лампите. Съприкосновението на колелата с асфалта. Меките гласове отпред. Мама и татко. Как флиртуват един с друг на фона на радиото. Винаги се препираха закачливо — тя искаше джаз, той — класическа музика. Тогавашното усещане за защитеност един ден неочаквано си отиде, но сега се завърна и сякаш я сгря отвътре.

— Още кафе? — предложи Якоб и побутна кръглите очила на носа си.

— Имам още малко, стига засега.

Мириам отпи от металната чаша. Трябваше да останат будни, може би щеше да продължи цяла нощ.

— Взех два термоса.

Навън бе все така мразовито. Зимата почти бе настъпила. Макар да беше едва октомври. Но на Мириам вътрешно ѝ беше топло. Отпусна глава на облегалката и продължи да съзерцава светлинните. Детската наивност — умили се Мириам — колко невинно и прекрасно бе всичко! Пръстите на мама нежно галят косата на татко. Неговите усмивки. Вечността. Така е, когато си дете. Всеки миг трае вечно. Тя изпи до капка кафето в чашата и се усмихна, налягаше я дрямка, всяка лампа, покрай която минаваха, ѝ припомняше моменти от прелестните им странства. Напоследък често разсъждаваше над това. Как като малка нямаше търпение да порасне. Да се наложи. Да се отърве от правилата. Да бъде свободна. Сега обаче понякога ѝ се искаше да се върне обратно в детството. Да беше осъзнавала тогава колко е хубаво. Отново се усмихна и си наля кафе от термоса.

— Не е ли чудно? — обади се Якоб.

— Кое? — замига Мириам.

— Понякога човек обмисля всичко подробно, а впоследствие се оказва, че не е имало нужда.

Младежът с кръглите очила се извърна усмихнат към нея, но лицето му беше странно, почти размазано пред погледа на Мириам.

— Разбираш ли ме?

— Не съвсем — засмя се тя и отново отпи от кафето.

Трябваше да остане будна и с ясно съзнание. Възможно бе да продължи дълго, да останат цяла нощ, а на нея вече ѝ се приспиваше. Това не беше хубаво.

— Например кафето — подхвана Якоб. — Приготвил съм и кола, газирана вода, бутилирана вода… в случай че не искаш кафе.

Мириам не разбираше за какво говори той. Отново отпусна глава на облегалката и се загледа в светлините, които ѝ се струваха още по-жълти и топли, отколкото ги помнеше. Били Холидей. Нея мама искаше да слуша непрекъснато. Тя не преставаше да се усмихва на себе си. Наложи се да се концентрира, за да задържи чашата — щеше да се изплъзне от пръстите ѝ.

— Но ти веднага се съгласи на кафе, така че другото беше излишно — засмя се Якоб, после тръсна глава. — Можех да използвам това време за нещо друго.

Мириам го погледна сънено, ала лицето му вече не се виждаше.

— Кога… ще стигнем? — промърмори тя. — Кога е срещата ни… с другите?

Сякаш цяла вечност се мъчи да произнесе последното изречение.

— О, ще трябва да се оправят без нас.

— В какъв… смисъл?

Момчето с кръглите очила отново се извърна с неизменната си усмивка.

Но Мириам Мунк не го видя.

Вече спеше.

Шейсет и две годишният швейцарец се радваше като малко дете. Приятни тръпчици лазеха по тялото му. Не се бе чувствал така, откакто за първи път видя предишната девойка на екрана.

Заедно. Младото момиче в мазето и той. Двама самотници, които са се намерили. Дотогава не бе изпитвал такова задоволство. Двамата бяха създадени един за друг. Милваше я по косата, докато спи. Усмихваше се, като я гледаше как тича и така умело постига целта си — да получи храна от дупката — но после тя напълно неочаквано изчезна и той усети липсата ѝ като черна дупка. Опита се да компенсира с парник със скъпи орхидеи и редки видове колибри. Похарчи много пари за съоръжението и през първите дни се чувстваше по-добре, скоро обаче празнотата се завърна.

Но ето че тя пак беше там. Не беше същата, всъщност беше почти същата. Така или иначе той вече я харесваше, дори може би повече от предишната, която го бе изоставила.

Хуго Ланг се усмихна и придърпа креслото си по-близо до екрана.

Мириам Мунк.

„Странно име“ — помисли си той, но после се изсмя на първоначалната си реакция, защото името нямаше никакво значение. Тя беше негова приятелка, затворена там само заради него, за да бъде той с нея. За да бъдат заедно, заедно. Първия ден го подразни, защото не правеше нищо. Само си седеше. Пръстите на тънките ѝ ръце, обхванали пъргавото ѝ тяло, се тресяха като листенца на трепетлика. Очите ѝ почти не мигаха — обърканите ѝ, ужасени очи не разбираха къде се намира. Плачеше. Сълзите се стичаха по изящните бели скули. Освен това — отчаяно чукане по вратата или прозорците — каквото и да беше това — и то не му хареса. Беше си облякъл халата, пред него имаше чашка коняк, а в камината гореше огън, но всичко беше напразно, щом не можеха да им се насладят заедно. Ала тя постепенно се предаде и вече всичко беше наред.