Совата полностью

Хуго Ланг се усмихна и прокара ръка по бузата ѝ. Толкова обичаше предишната — малко по-младо момиче с татуировка — и на моменти си мислеше, че по-добре от това няма накъде. Но ето че вече, само два дни откакто познаваше новата, като че ли му допадаше повече от предишната. Странно бе, че изобщо е възможно, ала беше истина.

Първия ден не се справяше особено добре.

Не схвана как се прави.

Но после в заключената стая се появи той — мъжът в перата, след което тя започна да се държи, както трябва.

Тичаше в колелото.

Ядеше храната, която се сипеше от дупката.

Хуго Ланг отпи от питието си и примъкна коженото кресло още по-близо. Сложи ръка на екрана и нежно я погали по косата, после внимателно доближи устните си до него и я целуна.

Без да нахалства и без да преминава границата.

Само целувчица по бузата.

Облегна се назад, вдигна чаша за дискретна наздравица и продължи да се усмихва.

Холгер Мунк преглътна хапчетата срещу главоболие с вода от крана и се загледа задъхан в отражението си в огледалото над мивката.

Какво се случваше, по дяволите?!

Наплиска си лицето със студена вода, нямаше представа откъде се взе изведнъж тази болка. Вече в продължение на няколко дни идваше, отиваше си, но не минаваше. Навярно лекарят беше прав. Води нездравословен живот. Трябва да тренира повече. Да не пуши толкова. Дали това е причината?

Възпълният следовател си избърса лицето с ръкава на пуловера. Дишаше тежко и чакаше хапчетата да подействат. Прекъснаха съвещанието за пет минути. Другите го чакаха там. Никой не можеше да си намери място, откакто бе изникнало това име.

Якоб Марштранер.

В началото Мунк го измъчваха съмнения. Минаха по толкова заобиколни пътища, сдобиха се с толкова много заподозрени, но вече беше сигурен, че търсят точно това момче.

Имаше само един проблем: Якоб Марштранер бе потънал вдън земя. Минаха три дни и още не се появяваше нищо. Претършуваха жилището му на „Юлеволсвайен“, но се оказа празно. Обискираха офиса му — малка еднолична фирма на име „JM Consult“, но не намериха нищо, което да им подскаже къде е.

Ненормален изрод.

Мунк подложи устни под струята и пийна малко вода, хапчетата най-сетне започваха да действат. Погледна се за последен път в огледалото, прокара длан по лицето си, насили се да се усмихне и без да бърза, се върна в заседателната зала.

— И така, докъде бяхме стигнали? — обърна се той към колегите си, заставайки до екрана. — Лудвиг?

— Нищо от летищата — докладва Грьонли. — Възможно е, естествено, да се е опитал да избяга с влак или с автомобил, но не е регистрирано преминаване на границата.

— Значи още е в страната?

— Не знаем — обади се Ким Колсьо. — За всеки случай уведомихме Интерпол.

— Хубаво — одобри Мунк. — А снимката на Марштранер?

— Излезе във всички вестници сутринта, нали така искаше? — осведоми го Анете Голи.

— Не го ли решихме единодушно?

— Не съвсем — избоботи Къри.

— Стига, Къри, престани — въздъхна прокурорката.

— Какво?

— Единодушни бяхме — вметна Лудвиг Грьонли.

— Казвам само, че е идиотщина — промърмори той. — Всеки път става така. Излиза снимка в медиите и телефоните ни прегряват от хиляди добронамерени глупаци, които си мислят, че са видели нещо подозрително да се прокрадва край гаража им.

— Доколкото ми е известно, аз съм началникът на отдела — скастри го Мунк. — И наредих снимката му да бъде публикувана днес, нали?

— Да — продължи Къри. — Аз само…

— Вече я има в интернет — намеси се Юлва и показа телефона си.

— Чудесно. Остава да се надяваме, че нещо ще излезе оттам.

Главоболието на Мунк бавно и подмолно се завръщаше. Той отпи от шишето с вода на масата.

— Добре. Какво друго?

Огледа лицата в залата.

— А къде впрочем е Миа? — зачуди се той.

— Получих съобщение от нея. Имала ангажимент, ще дойде по-късно — уведоми го Грьонли.

— Какъв?

— Не пише.

— Хубаво — изръмжа Мунк и се помъчи да се съсредоточи, преди да продължи. — Минаха три дни, а няма и следа от Якоб Марштранер. Това не е добре, хора. Все някой трябва да знае нещо. Все някой трябва да го е видял да прави нещо. Колата му засичана ли е извън Осло?

— Няма данни от фирмите, събиращи пътни такси — информира го Ким.

— А телефонът му?

— Според „Теленур“ последно е използван в петък от дома му — чу се гласът на Габриел Мьорк. — След това няма никакъв сигнал.

— Ами компютърът в офиса му?

— Съвсем празен е — отвърна Габриел.

— Сериозно, хора? — въздъхна Мунк. — Нищо ли нямаме?

— Да се върнем ли при ученичките? — попита Ким Колсьо. — Бяхме там онзи ден, но е възможно някое от момичетата да крие нещо.

— Струва си да опитаме — прецени Мунк. — Ще се заемеш ли?

Ким показа с кимване, че е съгласен.

— Ами намерената листовка? — колебливо се обади Юлва.

— Да?

— „Спрете фермата «Льокен»“. Защитниците на животните.

— Да? Откри ли нещо?

— Не, още не, но е странно…

Мунк губеше търпение в синхрон със завръщащото се с пълна сила главоболие.

— Провери пак — нареди той. — Потърси връзка с… как се казваше?

— Фронт за освобождение на животните.