Совата полностью

С нож, откраднат от кухнята. Само известно любопитство — как изписаните в черно очи го гледат втренчено, а кръвта се смесва с тъмната тиня наоколо.

Матс се опита да каже нещо, но не успя. Само големите му очи се взираха в него, докато накрая не застина.

— Не се говори така за мама!

Никакво чувство. Само лек интерес. Как дъхът изведнъж секва. Очите не се затвориха, въпреки че вече не беше жив. Смъртта. Разочароваща донякъде.

Но убийството на птичето не му хареса.

Внимателно пренесе трупчето му през гората, след като претърколи Матс в блатото и видя как черната тиня поглъща тялото му. После погреба птичката на хубаво място, където растяха цветя, а светлината от слънцето се прокрадваше през дърветата. Направи кръст от пръчки, не обърнат както на плакатите в стаята на Матс, а обикновен кръст, каквито има в гробищата. По-късно същата вечер, когато се мушна под завивките, се почувства малко разочарован. Задето не проработи.

Същото разочарование го обзе и след няколко години — вече беше юноша и учителите все още го хвалеха. Ролф вече не преподаваше там, но имаше други и те също му даваха книги, които другите младежи дори не поглеждаха. Купи си мотопед и можеше да отиде с него, където си поиска. Върна се в къщата, естествено. При мама. Вонеше, прозорците бяха изпочупени, изглежда, там се бяха настанили животни и той започна да почиства. Когато не беше на училище и не се налагаше да се грижи за растенията, възсядаше мотопеда си и след няколко месеца къщата отново придоби съвсем приличен вид.

Все същото усещане. Като с птичката. Отначало си помисли, че сигурно е била твърде малка, затова намери котка. Изпълни ритуала, както бяха направили с Матс — със свещите и заклинанията, но тя пак не се върна. Впоследствие пробва и с куче — отново без успех.

Сова. Птицата на смъртта.

Купи лепило от магазина и взе пера от една съседна ферма, от клетките, където държаха кокошките — оттам купуваха яйца. Намаза се с лепило. Прикрепи добре перата към кожата си, а лапите на кучето разположи така, както му бе казал, та да сочат към правилните точки на пентаграмата според скиците в книгите му, но нямаше резултат.

Вечерта, след като уби кучето, не се чувстваше добре. Лежеше в леглото и не можеше да заспи. Кучето имаше хубави очи. Както и котката. Лежеше и се взираше в тавана. Тогава реши. Не е редно да убива животни. Мама имаше право. Хората са покварени. Животните не са лоши. Просто си живеят в природата. Трябва да ги защитаваш. Никога никому не са сторили зло.

Трябва да бъде човек.

За да проработи.

Огледален образ.

На мама.

Мириам Мунк стоеше на улицата пред апартамента на улица „Оскар“ в квартал „Фрогнер“ и вече не знаеше коя е. Първоначално беше бунтарка без пукната крона в сметката си и се биеше заедно с приятелите си с конната полиция по време на демонстрации. После стана съпруга на лекар с жилище в най-хубавия квартал на Осло с камера отвън, гледка към немското посолство от верандата и достатъчно пари за всякакви прищевки. А сега? Нервно дръпна от цигарата. Стомахът ѝ се сви.

Черни дрехи. Маска в раницата на гърба ѝ. Нищо по нея не разкриваше самоличността ѝ. Беше забравила, но в апартамента на Зиги много бързо си припомни — действията срещу властта и как се предприемат.

Жива. Така се чувстваше. Отдавна не ѝ се бе случвало. Естествено като майка за нея нямаше нищо по-хубаво от сигурността на „Фрогнер“ и да знае, че Марион може спокойно да си играе в градината, без да намира спринцовки или да я отвлекат на път за училище. А като самата себе си?

Когато говореше от свое име?

Отавна не се беше чувствала толкова добре.

Мириам се отказа от поредната цигара. Дебнеше кога ще дойде колата.

Удобно алиби.

Да.

Вече бе говорила с Юлие.

Скъсала е с някакъв тип.

Има нужда от помощ.

Все пак размисли и запали цигара. Успя да я изпуши почти цялата, преди очакваният автомобил да се зададе, да завие и да спре пред нея.

Хвърли фаса и се настани усмихната в купето.

— Всичко наред ли е? — попита Якоб.

— Напълно — отвърна Мириам. — Къде е Зиги?

— Тръгна с Гайр. Потеглиха преди четвърт час.

— Добре — кимна Мириам.

— Значи, действаме. Сигурна ли си?

— Нямам търпение — засмя се Мириам и си сложи колана. Момчето с кръглите очила включи на скорост и потегли по „Юраниенборгвайен“ напред към полуостров Хюрюмлане.

Миа Крюгер сложи пластмасова чашка в автомата, натисна копчето и се загледа в подобието на кафе, бликнало от видимо остарялата машина. Поклати глава, но нямаше начин, не разполагаше с нищо по-добро. Пренесе топлата пластмасова чашка през коридора в тясната стаичка, където се намираха Анете Голи и Ким, заедно с необичайно мрачния Мунк.

— Хубаво — промърмори Мунк. — Анете?

Миа поднесе чашата към устните си и отпи, но веднага я остави на масата. Вкусът на кафето бе още по-лош от вида му.

— Както казах, нали? — Анете погледна Ким Колсьо.

— Хенрик Ериксен не е бил тук — съобщи той.

— Какво? — изуми се Миа.

— През лятото. Когато е изчезнало момичето — допълни Колсьо.

Миа се вторачи в Мунк.