Совата полностью

— Това не е наименованието на фирмата, а лаборатория в Хюрюм. Регистрирана е като лаборатория за тестване на генномодифицирана храна за животни. Биолози. Растения. Правят опити върху всякакви животни: кучета, котки, птици, мишки. Нарушават всички действащи закони в Норвегия, но очевидно на никого не му пука, очевидно някой високопоставен в системата… Мястото дори го няма на картата, но сега сме…

Зиги отново се настани в сепарето и изведнъж доби някак сдържан вид, като че ли бе издал твърде много. Отпи от бирата и се огледа, сякаш се страхуваше да не би някой да го чуе. Мириам му върна телефона.

— Да — заяви тя с усмивка.

Младежът я погледна неуверено, не разбираше какво казва.

— Да — повтори тя и плъзна ръка по масата.

— „Да“ на какво? — усмихна се Зиги.

— На въпроса, който ми зададе днес — отвърна Мириам, милвайки нежно ръката му.

— Да?

— Да.

— Сигурна ли си?

— Искам — кимна тя. — Харесвам те.

— И аз те харесвам — отвърна Зиги и сведе поглед.

Изтекоха няколко секунди, преди отново да заговори.

— Не знам дали за това се пита, но…

— За кое?

— Може ли да те целуна?

— Може — засмя се Мириам, пое си бързо дъх, затвори очи и леко се приведе към красивото момче от другата страна на масата.

Миа се събуди внезапно, лежеше и се бореше за въздух; най-после осъзна, че кошмарът ѝ не е истина. Надигна се и седна на ръба на леглото, скрила лице в длани, а сърцето ѝ щеше да се пръсне под пуловера. Беше заспала с дрехи и обувки и толкова се бе изпотила, че тъканта лепнеше по тялото ѝ.

Fuck.

Наистина го взе за действителност, помисли, че това, което току-що бе преживяла, не е сън, а е наяве. Обикновено спеше добре. Обикновено ѝ се присънваха приятни сънища, сякаш в нея имаше стена — колкото и зло да понасяше в будно състояние, щом положеше глава на възглавницата и потънеше в съня, доброто надделяваше.

По дяволите!

Стана и се запрепъва към банята, още беше с коженото си яке и обувките. Изплакна си лицето на чешмата. Съновидението се бе вкопчило в нея, не искаше да я пусне, затова остана така — с ръце и лице под студената струя, докато успокои дишането си; после се дотътри до всекидневната и се строполи на дивана. Сънувала бе Сигри. Не обикновените красиви сънища — как сестра ѝ се усмихва насреща, как тича през полето.

Ела, Миа, ела.

Не, намираше се в мазето. В мазето в квартал „Тьойен“, където върху мръсен дюшек, с гумен ремък на ръката и спринцовка до себе си, седеше Сигри, канеше се да си бие инжекцията — онази, която бе отнела живота ѝ преди малко повече от десет години. Миа беше там. Така ѝ се струваше. Видя цялата нечистотия наоколо, смрадта на урина прогаряше ноздрите ѝ, контрастът с милата Сигри беше неимоверен. Мръсното, заразно сутеренно помещение и красивото, русо, дългокосо момиче на дюшека. Миа се опита да заговори, но от устата ѝ не излизаше реч. Мъчеше се да помръдне, да ѝ се притече на помощ, ала крайниците ѝ не бяха в състояние да се движат. Паника — това бе изпитала и тя още бушуваше в тялото ѝ. Опита се да диша по-спокойно и измъкна телефона от джоба на якето си. Беше почти полунощ. Беше пропуснала съвещанието, но нямаше повиквания или съобщения от Мунк. Ким Колсьо я бе търсил, Мунк обаче — не. Странно. Защо? Изведнъж ѝ се стори, че все още сънува, уплаши се, че светът, който вижда, не е действителност, че сянката ще дойде и тук, сянката, която бе видяла на стената зад Сигри. Понечи още веднъж да си погледне телефона, но той се изплъзна от пръстите ѝ и падна на пода, а тя не се решаваше да се наведе да го вдигне. Не смееше да изпусне от очи помещението около себе си.

Сянката на стената.

Мамка му, сигурно е от хапчетата.

Беше ги изпила, за да остане будна. Обикновено не го правеше. Винаги вземаше медикаменти, за да се освободи. Да си почине. Да прокопае бездна между себе си и света. Да си създаде пространство на упоението. От живи сънища. Местенце, където да избяга. Само че се беше заблудила. Беше взела хапчета, които не биваше да пие. И те бяха съсипали ума ѝ. Действителност или фантазия? Не съумяваше да ги разграничи. Миа се наведе да вдигне телефона, без да сваля поглед от насрещната стена, опипа пода с разтреперани пръсти, но не го намери.

Защото тя размисли. Сигри. Отказа се. Миа стоеше там, безпомощна, насред гнусната смрад и наблюдаваше как сестра ѝ захапва гумения ремък. Връзва го на тънката си ръка над лакътя. Изсипва дозата в малка лъжичка. Хероин. Поднася запалката под лъжичката. Появяват се мехурчета. Късче памук и малко вода — Миа не разбира предназначението им, не знае как се приготвя инжекцията, но ритуалът ѝ се струва познат, все едно го е виждала и преди. Мехурчетата в лъжицата в едър план. Иглата засмуква течността и спринцовката се пълни. Воня. Миа си запуши носа с ръка, вонята бе толкова силна, че не успяваше да я отърси от тялото си. Сънува, нали? Тук ли е всъщност? В дома си? И тук ли ще я последва?

Сянката.