Совата полностью

Миа отново потърси опипом телефона на пода, без да откъсва очи от стената, и най-накрая го хвана. Вдигна го и го остави на масата. Страхуваше се да погледне дисплея. Наближаваше полунощ. Не беше възможно. Имаха съвещание… в колко часа бе казал Мунк? Шест? Седем? Защо не ѝ се е обадил? Свали ръка от носа си и я протегна към телефона, но веднага я върна. Смрадта. Още я усещаше. Лайна и боклук. Миризмата на човешката нищета. И близначката ѝ беше там, на дюшека пред нея, а тя бе безсилна — колкото и да викаше, от устата ѝ не излизаше и звук, колкото и да се мъчеше, краката ѝ не помръдваха върху мръсния под.

Отново близък план. Пръст силно почуква по кожата, за да набъбнат вените. Палец върху буталото, после се вижда върхът на иглата, от който изтича малко хероин, само колкото да не остане въздух в спринцовката. Да не попадне въздух в кръвоносните съдове. Едно мехурче може да те убие. Следва фокус върху прекрасните ѝ очи. После — върху изящните устни. И ръка, която доближава спринцовката до синята вена, появила се под самия ремък. Но се отказа.

Сигри.

Искаше да живее.

Погледна я. Сигри. Вгледа се дълбоко в очите ѝ. Кимна ѝ. Усмихна ѝ се както преди. Смигна. Остави спринцовката на дюшека. Започна да развързва гумения ремък на ръката си, но в същия момент изплува тя. Сянката на стената. Изглеждаше, сякаш Сигри ще стане. Ще пристъпи към сестра си. Ще я погали по косата, както правеше винаги. Ако Миа е тъжна. Когато се е ударила. Ако някой в училище се е държал гадно. Дланта на Сигри е върху косата ѝ, застинала насред кошмара, във вонята на човешко унижение, Миа усети колко ѝ е нужна — топлата, прекрасна ръка на Сигри в косите ѝ.

Всичко е наред, Миа.

Имаме се една друга.

Ти и аз завинаги, нали?

Но тогава дойде тя. И Сигри вече не гледаше сестра си. Миа се опита да чуе разговора, понеже виждаше как устните на Сигри се движат, но ушите ѝ бяха глухи, не разбираше какво става, ала забеляза, че тя свежда очи към мръсния под, кимва и отново се отпуска на изцапания с урина дюшек. За пореден път близък план. Спринцовката пак се оказва в ръката на Сигри. Иглата се насочва към набъбналата синя вена.

Сянката на стената.

Същата сянка като в мазето, където е била затворена Камила Грийн.

Човек с пера.

Пернат човек.

Сигри е в центъра на последвалата сцена. Палецът ѝ натиска буталото. Инжекция във вената. Първоначално очите ѝ се отварят усмихнати, после клепките бавно се спускат, затварят се и момичето, което Миа обича повече от всичко на света, лежи безжизнено на дюшека.

По дяволите!

Миа се мъчеше да успокои дъха си, усещаше как истинският свят бавно заема мястото си около нея. Неотворените кашони. Плотът с остатъците храна, която не е успяла да поеме. Нерешително отдръпна ръка от носа си и пак долови вонята, но веднага разбра, че идва от нея. Хапчетата. Синтетична отрова — тялото ѝ я отхвърляше и трескаво се опитваше да се отърве от нея в река от пот, миризмата на химически продукти не идваше от мазето, а от нея. Миа внимателно се изправи и изсули зловонните дрехи, видя как падат една по една, докато не остана гола насред студеното жилище. Наметна се с одеялото от дивана, а телефонът зазвъня — малка, жужаща животинка на масата.

На дисплея пишеше „Ким Колсьо“.

Тя седна на дивана, загърна се хубаво с одеялото и натисна зеления бутон.

— Да?

— Миа?

Сякаш я търсеше от друг свят. Някъде в далечината.

— Там ли си, Миа?

Тя кимна.

— Ало?

— Здравей, да, извинявай. Тук съм, Ким. Как си? — обади се Миа, подгъвайки крака под одеялото.

— Събудих ли те?

— Не, не се притеснявай, бях будна.

— Добре. Просто исках да проверя дали всичко е наред.

— Да, разбира се. А при теб?

Отговори по рефлекс, но усещаше как тялото и умът ѝ започват да се пробуждат. Вече не се намираше в съня. Беше в апартамента си. Гола, загърната в одеяло, а до слуха ѝ достигаше гласът на Ким Колсьо. По стените нямаше сенки.

— Чудесно. Той обади ли ти се?

— Кой?

— Мунк.

— Не, нямам новини от Холгер.

— Аз също. Опитах да се свържа с него, но не успях. Реших, че може би е по-добре да го оставя да спи.

— Да, умно си постъпил — похвали го Миа.

— И с Габриел не успях да се чуя, помислих, че и той спи. Доста се поизплаши.

— Да — отвърна разсеяно Миа.

За момент настъпи тишина, сякаш Ким очакваше тя да добави още нещо.

— Направихме кратко съвещание, само обобщихме резултатите от разследването. Искахме да ви изчакаме, естествено, но поех каквото успях.

— Прекрасно — измърмори Миа.

— Добре ли си?

— Да, да, чудесно.

Тя се надигна. Завлече крака по пода, загърната в одеялото, и пипна радиаторите под прозореца. Бяха студени. Дали беше платила тока? Включи ги ѝ се върна на дивана.

— Не знам… — подхвана Ким Колсьо и за момент заглъхна.

— Какво не знаеш? — попита Миа, умствените ѝ способности се възвръщаха.

— Ами… — продължи Ким. — Не мислиш ли, че плашиш хората?

— С какво?