Совата полностью

Изрусяваха си косата. Обличаха се еднакво. Винаги правеха каквото им кажат леличките. Все едно и също, всеки божи ден. Училище, йога, къщна работа, домашни, хапчета, училище, йога, къщна работа, домашни. Минаха трийсет години. Колко дълго щеше да го преживява?

— Разбирам, че е трудно, но съм тук да ти помогна.

Хелене Ериксен извади кутията цигари от джоба си и запали една, макар всъщност да не ѝ се пушеше, открехна вратата на автомобила, но веднага я затвори — навън бе прекалено студено. Зима през октомври? Изглежда някой там горе искаше да ги накаже.

— Как мислиш, Хелене?

Дванайсет години на стола пред непознат брадат мъж.

— Не си виновна ти, разбираш ли, Хелене?

Отново дръпна от цигарата и усили още повече радиото, харесваше ѝ как музиката изпълва колата и ѝ навява други мисли.

Имущество на длъжник в несъстоятелност. Продава се разсадник.

Оттогава изминаха двайсет и две години. Послуша ги. Завърши гимназия. Образова се. Стана човек.

Полуостров Хюрюмлане. 28 декара земя. Четири парника. Добре поддържан, но има нужда от малко разчистване.

Хвана автобуса. До имота. Обявена несъстоятелност. Разсадник. След това беше съвсем наясно какво иска от живота.

Да помага на другите.

Хелене спря радиото, погледна часовника и слезе от колата. Поколеба се дали да не запали още една цигара, но реши, че няма смисъл, и просто пъхна ръце в джобовете на подплатеното си яке и се загледа в мрака.

— За какво мислиш, Хелене?

Размисли и все пак запали цигара и насочи поглед към пътя, където всеки момент щяха да се появят фаровете.

Минаха повече от трийсет години. Трябваше скоро да се отърси.

Хелене Ериксен пое дима от цигарата и тогава изникнаха очакваните светлини — бялата камионетка се приближи и спря до нея.

— Здрасти! Какво става с теб? — поздрави я лицето зад прозореца.

— Не чу ли? — учуди се Хелене.

— Какво да съм чул? — попита мъжът в камионетката.

— Шегуваш се.

Хелене се приближи към него. Видя, че се замисля, преди да отговори.

— Чух, но няма нищо общо с мен.

На Хелене много ѝ се искаше да му повярва. Какво ли не би дала за това усещане — че му вярва — но не успяваше.

Брат ѝ.

Не носеше дрехи. Бе чисто гол, но цялото му тяло беше покрито с… пера?

— Задават въпроси — уведоми го тя и се загърна по-плътно с якето си.

— За какво?

— За всички, за всичко.

— Боже мой, Хелене, нима смяташ, че съм бил аз?

— Беше там, нали? В къщата си? Цяло лято? Нали не си бил у дома? Трябваше… знаеш… Трябваше да попитам. Толкова много те обичам.

Брат ѝ се усмихна и протегна ръка през прозорчето.

— И аз те обичам Хелене, но… за бога! В пустошта, посред нощ… Не беше нужно.

Тя се почувства глупаво. Издърпа якето си и се сгуши в него, а брат ѝ, все така усмихнат, я погали по ръката.

— Аз просто… знаеш… заради перата.

— Отдавна престанах. Сега се прибирай и си лягай да спиш.

Хелене Ериксен усети допира на топлата му ръка до нейната още веднъж, преди да вдигне стъклото.

И после отново се изгуби, също толкова бързо, колкото бе дошъл.

Холгер Мунк очевидно се беше наспал добре — стоеше усмихнат пред екрана в заседателната зала и чакаше всички да се настанят. Габриел Мьорк не се чувстваше толкова добре. За първи път от началото на разследването се бе поколебал дали да не си остане вкъщи. Да си вземе почивен ден, за да се дистанцира малко от всичко това. Видеото, което гледа, съвсем го бе разстроило, беше му лошо, да не би да се разболяваше от грип? А и приятелката му беше бременна, вече в седмия месец, би било хубаво да прекара един ден с нея. Да се помотаят заедно из града. Да купят някои бебешки принадлежности за момченцето, което скоро щеше да се появи на бял свят.

Но все пак отиде, защото знаеше, че това са само оправдания. Причината за липса на особено желание, естествено, бе тази работа със Скункс. Очакваше да му задават въпроси. Налагаше се да намерят Скункс и отговорността, разбира се, бе на Габриел, обаче, честно казано, младият хакер нямаше представа къде да го открие.

— Добре, добро утро на всички — приветливо поздрави Мунк от подиума до проектора, когато всички утихнаха. — Извинявам се, че вчера се изгубих. Остарявам, сигурно затова.

Той намигна и някои от присъстващите се засмяха в отговор.

— Преди да започна, има ли нещо, за което не съм в течение?

Габриел забеляза как Юлва се върти на стола. Първа се бе появила в заседателната зала и очевидно нямаше търпение да сподели някоя своя находка.

— Аз имам нещо — заяви тя, усмихната, но този път не вдигна ръка.

— Да?

— Татуировката.

Юлва се надигна и подаде на Мунк един лист.

Младата жена остана така, не знаеше дали да седне, докато началникът ѝ изучава подадената му разпечатка.

— Аха, чудесно! — приветливо я поощри Мунк. — Какво виждаме?