Ултиматумът на Борн полностью

— Сурова присъда от такъв изобретателен човек като вас. Наистина мисля така. Вярно е, че не можете да останете повече тук, но разполагате с неизчерпаеми възможности. Действайте от позицията на силата. Поискайте отстъпки. Това е изкуството да оцелееш. В последна сметка, властите ще оценят приноса ви, както в случая с Боски, Левин и още десетки други, които изтърпяха минимални присъди, като играеха тенис и комар, а богатствата им останаха непокътнати. Опитайте по този начин.

— Как? — умолително запита адвокатът, като вдигна зачервените си очи към руснака.

— „Къде“ е първият въпрос — обясни Суликов. — Намерете неутрална страна, която няма договор за екстрадикция със Щатите, някоя, където властите могат да бъдат убедени да ви дадат временно убежище, за да можете да продължите да се занимавате с бизнеса си. Терминът „временно“ е, разбира се, изключително разтегливо понятие. Бахрейн, Емирствата, Мароко, Турция, Гърция — примамливите възможности не са малко. И във всичките има богати англоговорящи общности. Освен това, и ние вероятно ще можем да ви помогнем, съвсем дискретно, разбира се.

— И защо?

— Слепотата ви се връща, господин Оугълви. Естествено, не даром… Вие сте започнали една изключителна операция в Европа, която е непокътната и се развива. Ако я поставим под наш контрол, можем да извлечем значителна полза.

— О… Боже… — гласът на ръководителя на „Медуза“ заглъхна, той не сваляше поглед от генералния консул.

— Смятате ли, че имам избор, господин съветник?… Трябва да побързаме. Имаме много неща да уреждаме. За щастие, имаме цял ден на разположение.

Беше три и двадесет и пет следобед, когато Чарлс Касет влезе в кабинета на Питър Холанд в ЦРУ.

— Успех! — каза заместник-директорът на Управлението. — Макар и частичен — добави той, вече не толкова ентусиазирано.

— Фирмата на Оугълви ли? — попита директорът.

— Най-неочаквано — кимна Касет и сложи няколко купчини снимки на бюрото на Холанд. — Изпратиха ни ги преди час по факса от летище „Кенеди“. Следващите шестдесет минути бяха много тежки, повярвай!

— От „Кенеди“ ли? — намръщи се Холанд и заразглежда снимките, на които се виждаха потоци хора, които преминаваха през металните детектори в една от залите за международни полети. Около главата на един от мъжете имаше червено кръгче. — Какво е това?

— Това са пътниците на Аерофлот за Москва. Самолетите са съветски, разбира се. Рутинни снимки за сигурност на американци, които използват тези полети.

— Е, и? Кой е този?

— Самият Оугълви.

— Какво?

— Той тръгва в два часа за Москва. Полетът е без междинно кацане. Само че не е казал, че ще ходи там.

— Обясни ми.

— Звъняхме три пъти в кабинета му и всеки път ни даваха същия отговор. Извън страната е — в Лондон, в хотел „Дорчестър“. Само че ние знаем, че не е там. От „Дорчестър“ потвърдиха, че е направил резервация, но че не е пристигнал, затова приемат съобщенията, които идват за него.

— Не разбирам, Чарли.

— Това е само за заблуда и е скалъпено набързо. На първо място, защо трябва някой богаташ като Оугълви да пътува с Аерофлот? Можеше да вземе Конкорд до Париж и оттам с Ер Франс до Москва. Освен това, защо служителите му съобщават, че е заминал за Лондон, когато е тръгнал за Москва?

— Това за Аерофлот е ясно — обясни Холанд. — Това е държавна линия и той е под съветска закрила. За Лондон и „Дорчестър“ — също. Просто иска да се отърве от преследвачи — от нас, боже мой!

— Точно така. Затова Валентино се възползва от всички прекрасни апаратури в мазето и знаеш ли какво откри? Госпожа Оугълви и двете им деца са на път за Казабланка с полет на Роял Ел Марок, откъдето ще направят връзка за Маракеш.

— Маракеш… Ел Марок — Мароко, Маракеш. Почакай. В компютърните списъци, които Конклин ни накара да съставим за клиентите на онзи хотел в Мейфлауър, имаше една жена — една от тримата, които той свърза с „Медуза“. Тя е била в Маракеш.

— Възхищавам се на паметта ти, Питър. Тази жена и жената на Оугълви са били съквартирантки в Бенингтън в началото на седемдесетте години. Чудесни стари семейства. Тяхното родословие предполага, че поддържат тесни контакти и се съветват помежду си.

— Чарли, какво става, по дяволите!

— На семейство Оугълви им е било платено, за да се изпарят. Освен това, ако не греша и ако можем да проверим няколко стотици сметки, ще видим, че от Ню Йорк до кой знае къде са били преведени милиони.

— Е?

— „Медуза“ сега е в Москва, господин директор.

Луи Дефацио измъкна неохотно слабото си тяло от таксито на булевард „Масена“. Последва го по-едрият му, по-тежък и мускулест братовчед Марио от Ларчмънт, Ню Йорк. Застанаха на тротоара пред един ресторант, чието име бе изписано с червени букви напреко на оцветен в зелено прозорец — „Тетрацини“.

— Тук е — обяви Луис. — Те ще са в сепаре отзад.

— Доста е късно. — Марио погледна часовника си под светлината на уличната лампа. — Тук, в Париж, минава полунощ.

— Ще ни чакат.

— Все още не си ми казал имената им, Лу. Как да се обръщам към тях?