Ултиматумът на Борн полностью

— Не е необходимо да ги назоваваш по име. Имената са без значение. Трябва само да показваш уважение. Ясно ли е?

— Наистина не е необходимо да ме поучаваш, Лу — укори го Марио с тихия си глас. — Но все пак, само за сведение, защо изобщо повдигна този въпрос?

— Той е дипломат от висока класа — обясни капо супремо, като се спря за миг и впери поглед в човека, който едва не беше убил Джейсън Борн в Манасас, Вирджиния. — Той действа извън Рим и високите правителствени среди, но има пряка връзка с доновете в Сицилия. Той и жена му са много, много ценени, разбираш ли какво искам да кажа?

— Донякъде — призна братовчедът. — Ако е чак толкова важна клечка, защо се е заел с такава слугинска работа като преследването на нашите обекти?

— Защото може да отиде там, където повечето от нашите палячовци не могат да припарят, нали разбираш. Освен това намерих начин да кажа на нашите хора в Ню Йорк кои са клиентите ни, особено един от тях, разбра ли ме? Доновете, като започнеш от Манхатън и свършиш с именията на юг от Палермо, говорят език, който използват само помежду си, знаеше ли това, братовчеде? Той се свежда до две заповеди: „Направи го“ и „Не го прави“.

— Мисля, че разбирам, Лу. Трябва да покажем уважение.

— Уважение — да, любезни ми братовчеде, но не и слабост, capisce? Никаква слабост? Думите трябва да потвърждават, че Лу Дефацио контролира и управлява цялата операция — от начало до край. Ясно ли е?

— Е, ако е такава работата, мога да се върна у дома при Ан-джи и децата — ухили се Марио.

— Какво?… Я млъквай! Само от тази работа ще изкараш годишна рента за цялата ти челяд.

— Ами те са ми само пет, Лу.

— Хайде да тръгваме. Помни: уважението си е уважение, но никакво приемане на кофти предложения.

Малката уединена столова беше миниатюрно копие на декора в „Тетрацини“. Всичко, което ги заобикаляше, беше италианско. Стените бяха покрити със стари, избелели тапети с изгледи от Венеция, Рим и Флоренция. Звучеше тиха музика — главно оперни арии и тарантели, осветлението беше дискретно и приглушено. Ако посетителите не знаеха, че са в Париж, можеха да си помислят, че са в Рим, на Виа Фраскати, в един от многобройните семейни ресторанти по тази старовремска улица.

В средата имаше голяма кръгла маса, застлана с червена покривка с богати дипли, и четири стола на еднакво разстояние един от друг. Покрай стената бяха наредени допълнителни столове. Използваха ги в случай на многолюдно съвещание на шефове или настаняваха на тях подчинените си, които обичайно бяха въоръжени. В единия край на масата седеше изискан мургав мъж с вълниста черна коса. От лявата му страна се беше настанила модно облечена дама на средна възраст с чудесна фризура. Пред тях имаше бутилка „Кианти Класико“, а грубите чаши с масивно столче не подхождаха на стила на вечерящите аристократи. На един стол зад дипломата беше поставено черно кожено куфарче.

— Аз съм Дефацио — представи се капо супремо от Ню Йорк, като затвори вратата. — Това е братовчед ми Марио, за когото може би сте чували. Този даровит човек ни е отделил от скъпоценното си време и се е откъснал от семейството си, за да се види с нас.

— Да, разбира се, Марио палача, esecuzione gardntio69 — сеещ смърт с всякакво оръжие. Седнете, господа.

— Няма нужда от такова описание. Просто съм си добър в занаята — отвърна Марио, като притегли към себе си един стол.

— Изразихте се като истински професионалист, синьоре — добави жената. Дефацио и братовчед му седнаха. — Желаете ли вино или нещо друго? — продължи жената.

— Не още — отвърна Луис. — Може би по-късно… Моят талантлив братовчед ми зададе един много добър въпрос. Как да ви наричаме? Например господин и госпожа Париж, Франция? Което всъщност показва, че истинските ви имена не са ми необходими.

— Граф и Графиня — така ни наричат — отвърна съпругът и разтегна устни в усмивка, която повече подхождаше на маска.

— Какво ти казах, братовчеде? Това са високопоставени хора… А сега ни осведомете какво става, господин Графе.

— Разбира се, сеньор Дефацио — отвърна римлянинът с глас, подобен на непроницаемата му усмивка, която междувременно бе напълно изчезнала. — Ще ви осведомя за настоящето, но ако зависеше от мен, бих ви оставил в далечното минало.

— Какви са тия шибани приказки?

— Лу, моля те! — прекъсна го тихо, но решително Марио. — Внимавай какво говориш.

— Ами той как ми говори, а? Кажи де, как? Да не иска да ме натика в някаква мръсотия?

— Попитахте ме какво се е случило, сеньор Дефацио и аз ви казвам — отвърна графът с все същия напрегнат глас. — Вчера по обед за малко да ни убият, синьор Дефацио. Не сме свикнали, нито пък ще търпим такова отношение. Знаете ли в какво сте се замесили?

— Вие?… Нацелиха ли ви?

— Ако питате дали са ни познали — за щастие не са. Ако бяха разбрали, вероятно сега нямаше да седим на тази маса!

— Синьор Дефацио — прекъсна го графинята, като с поглед се опита да го успокои, — това, което научихме е, че имате договор за сакатия и приятеля му — за доктора. Истина ли е?