— Е, чудех се дали… — Тя се претърколи и се облегна на гърдите с пламнал поглед. — Дали и аз мога да го направя с теб.
Градчето Джеферсън кипеше от разнообразни дейности. Отстъпващ само на Галвстън по големина през 1872 година в Тексас, той беше център на търговията и пътешествията. По пристаните му се редяха многопалубни речни параходи, бълващи пасажери, които продължаваха пътя си на запад във фургони.
Улиците гъмжаха от хора, повечето проходящи, които купуваха, продаваха, търгуваха, обменяха, товареха или разтоварваха. Пари и стоки сменяха собствениците си. Освободените негри се спотайваха по най-затулените места. Аристократи, загубили всичко във войната, се опитваха да поддържат впечатлението, че конфликтът изобщо не беше ги докоснал, нито се бе отразил на начина им на живот. Скитниците биваха подритвани от всички, или приемани приветливо в зависимост от количеството и цвета на парите и начина им на харчене. Глави на уважавани фамилии блъскаха лакти с най-долните авантюристи, бродещи нощем из областта. Беше хубав град, в който можеше да се запознаеш с много и хубави хора и те да се запознаят с теб… или да се разтвориш в него.
Ванс Джентри, оглеждащ от коня си морето от лагеруващи около града по протежение на мили от него, въздъхна обезкуражено.
— Как, по дяволите, очаквате да ги открием сред цялото това гъмжило? — запита той Хауърд Мейджърс с рязко кимване на главата си.
— Ще ги открием — отвърна спокойно Мейджърс.
— Е, тогава да почваме — заяви Джентри, побутвайки коня с тока на ботуша си.
— Не — спря го Мейджърс. — Довечера ще бъде далеч по-безопасно. Ако хукнем сега да надзъртаме във всеки фургон, ще го подплашим. А за него няма нищо по-лесно от това да се укрие в тая маса от хора.
Джентри изпсува цветисто. Откакто мадам Ла Рю ги бе насочила по следите на Рос, той бе прекарвал дните си по прашните и опушени влакове, с безкрайните закъснения, отвратително приготвена храна, корава постеля — когато изобщо успяваха да се доберат до такава. Двамата с Мейджърс бяха успели да се метнат на един речен параход в Шрийвпорт, но той се бе оказал претъпкан с хора и стока. Вече изобщо не можеше да сдържа нервите си от непрестанните напомняния на Мейджърс за предпазливост. Сега, след като вече съвсем наблизо до целта, всичко го дразнеше.
Знаеха, че керванът трябва да се раздели тук. Виктория можеше да бъде във всеки един от фургоните, заобиколили града. Жадуваше да я освободи от униженията и тормоза, на който я беше подлагал Коулман колкото може по-скоро. Беше забравил с какво облекчение изслуша думите на мадам Ла Рю колко добре изглеждала съпругата на мистър Коулман.
— Добре — съгласи се той неохотно. — Започваме довечера. А утре тръгвам да търся дъщеря си без значение дали това ти харесва, или не.
Той дръпна рязко поводите на коня си и потегли обратно към центъра на града, където се бяха оказали сред редките късметлии намерили стая под наем.
Мейджърс го последва. Беше му дошло до гуша от Джентри. Ако не беше решил да залови Сони Кларк, преди да излезе в пенсия обсипан в лъчите на славата, щеше да бие шута на всичко още преди седмици и да каже на Джентри да върви по дяволите. Джентри без съмнение щеше да наеме стрелци. Едва ли искаше да плъзне мълвата, че дъщеря му е била омъжена за безславния Сони Кларк. Какъв по-добър начин да възпрепятства това като го застреля?
Мейджърс пришпори коня си. Не искаше да изпуска Джентри от погледа си. Макар многократно да му беше набивал в главата, че трябва да залови жив Кларк, той изобщо не го чуваше. В никакъв случай не можеше да му има доверие.
Две сълзи се откъснаха от очите на Присила Уоткинс и се търкулнаха по бузите й.
— Ти си отвратителен, това си ти, Буба Лангстън. Мислех, че след като ми причини това, ще постъпиш като порядъчен човек и ще поискаш да се оженим.
Буба се наслаждаваше на залеза и дъвчеше някаква сладка тревичка.
— Така ли си мислеше?
Той се беше променил. Присила бе забелязала промяната му. Вече не крачеше с неовладяната походка на източено момче, а със сдържаната крачка на мъж, който съзнава цената си. Очите му не се удивляваха по детски на всичко заобикалящо го, а бяха стегнатите, преценяващи и най-малките подробности очи на мъж, който нищо не приема на вяра. И те сега откриваха всичките си нови качества, докато се наслаждаваха на залеза през присвитите си клепачи. Присила беше оскърбена до дъното на душата си, че дори не беше забелязал най-хубавата й рокля, която бе облякла специално заради него. В последно време, когато се срещаха, той рядко обръщаше внимание на каквото и да било. Грижеше се само за себе си, като я обладаваше бързо и методично. Тя се бе почувствала успокоена, когато той излезе от онова състояние, в което бе изпаднал след смъртта на Люк. Но никога повече не бе повторил всички онези сладки думи и действия от времето на първата им среща.
— Защо мислиш, че ти позволих да го направиш? — запита го тя, като хвърляше трескави погледи към фургона с надеждата, че майка й няма да я чуе. — Мислех да се омъжа за теб, в противен случай…
