— Ще си пишем писма — изрече Лидия разплакана.
— Не мога нито да чета, нито да пиша, но когато някое от малките се научи… — Гласът на Мама Лангстън заглъхна под напора на обхваналите я емоции. — Ще ми липсваш страшно много. Ти си ми като дъщеря.
— Нямаше да съм жива, ако не беше ти.
Лидия и възрастната жена се прегърнаха отново. Момичетата плачеха без да се крият, хванати за полите на Лидия. Майка и Самюел стояха сериозни до баща си. Всички изглеждаха тъжни.
Лидия вече си бе взела сбогом с другите семейства от кервана. Едно по едно те бяха въвлечени в кипежа на Джеферсън. Лангстънови тръгваха рано сутринта на другия ден. Веднага щом заредяха с пресни провизии, щяха да преместят фургона до външната западна граница на лагера. И тъй като нямаше да могат да се видят след това с Лидия, вземаха си сбогом сега.
— Ще дойдем да те видим. Рос вече каза, че можем. Може би след година или две, когато построим къщата. Казах ли ти, че Мозес идва с нас? Толкова много ще ни помогне. Рос възнамеряваше да го покани дори преди още самият той да ни предложи услугите си.
Лидия говореше прекалено много и прекалено бързо, но знаеше, че ако не спре веднага ще се разплаче.
— Ти го обичаш, нали, моето момиче? — запита я Мама Лангстън, когато Лидия спря да си поеме дъх.
— Да, обичам го. Той ме кара да се чувствам… — тя потърси подходящите думи, но не можа да открие такива, с които да изрази как се чувства, откакто Рос бе започнал да трепери над нея. И тя знаеше, че той наистина трепери. Той не я обичаше, както бе обичал Виктория, но трепереше над нея. — Кара ме да се чувствам чиста и нова. Уважавана и почитана. Без значение на това какво съм преживяла по-рано.
— И той те обича — изрече Мама Лангстън, като я погали по главата.
Лидия поклати отрицателно глава.
— Той още обича Виктория.
Мама Лангстън отхвърли думите й с бърз жест на ръката си.
— Той може и да си мисли, че я обича, но ти си тази, която споделя леглото му. И много скоро ще разбере, че ти си тази, която обича. И както бляска със зъбите си в последно време, не мисля, че този ден ще е далеч. Той никога не е изглеждал така, когато тя беше жива. Напротив, през цялото време беше загрижен за нещо, сякаш полагаше големи усилия да я поддържа щастлива. Двамата ще си живеете много добре. Знам го.
— И аз мисля така, Мама Лангстън.
Възрастната жена изгледа внимателно Лидия.
— Знаеш ли, имаше време преди седмица или повече, когато си мислех, че си ми много ядосана за нещо.
Лидия избягна проницателните й очи. Беше вярно, че тя не беше в състояние да се опре на Мама Лангстън, след като разбра, че Кланси е убил Люк. Вината за смъртта на момчето не й позволяваше да поддържа близките отношения, които имаше с възрастната жена. Тя не бе осъзнала, че Мама Лангстън е забелязала тая отчужденост.
— Не, не е вярно. Мисля, че вече се ужасявах от предстоящата раздяла и се опитвах да свиквам без теб. — Зад клепачите сълзите й се надигаха. — Аз те обичам, мамо. Всички вас.
Мама Лангстън я прегърна силно.
— И ние те обичаме, Лидия.
След като се пуснаха, Лидия прегърна всички поотделно. Прегърна дори и Зик, който поруменя като юноша.
— Пази се, моето момиче — каза той срамежливо.
— Буба каза, че ще дойде по-късно до фургона ви да си вземе сбогом — каза Мама Лангстън, изтривайки очи с крайчеца на престилката си. — Той искаше да изчака завръщането на Рос. Това момче направо се разкъсва от раздялата си с него.
— Рос трябва да се върне всеки момент от града. Трябва да приготвя вечерята, преди да си е дошъл.
Поемайки Лий от ръцете на Анабет, тя се вгледа във всяко лице, сякаш искаше завинаги да ги съхрани в паметта си. Внезапно я прободе мисълта, че Люк не е сред тях. Смъртта му щеше да тежи на съвестта й цял живот. Ако не беше тя…
— Сбогом — каза тя и се обърна.
С мисълта за Кланси Лидия забърза към фургона. Трябваше да измъкне торбичката със скъпоценностите от тайника й. Кланси щеше да се върне за нея, тя беше сигурна. Вероятно бе вървял по следите на кервана от деня, в който простреля Уинстън. Кога ли е разбрал, че скъпоценностите не са у него? Щеше да е бесен и готов на насилие. Лидия искаше да е готова за появата му. Той щеше да дойде, а дойдеше ли, тя възнамеряваше да му даде незабавно торбичката.
Вече беше напълно убедена, че Рос не знае нищо за скъпоценностите. Виктория ги беше скрила във фургона им. Лидия знаеше, че той се гордее със себе си, загдето се бе измъкнал от коварните хватки на престъпния свят. Не зависеше от никого, освен от собствената си воля и нечовешки труд. Той никога не би принудил Виктория да вземе семейните бижута — беше го направила на своя глава. Така че, ако Лидия връчеше скъпоценностите на Кланси и го купеше по този начин, Рос оставаше в безопасност.
Тя разбърза над печката, но Лий очевидно бе решил да я отвлича от работата й. Първо изцапа пелените си и трябваше да ги смени, после заплака, когато се надвеси над огъня. Успокои се едва когато го нахрани с мляко. Рос беше купил крава при пристигането им в Джеферсън, така че вече не зависеха от Норууд.
