Тя не успя да измъкне торбичката. Когато вечерята закъкри върху огъня, тя се качи във фургона. Още не беше поместила шкафа и на инч, когато чу Рос да я вика.
— Лидия!
Втрещена от ужас, тя приглади косите си и се върна.
— Тук съм.
Показа главата си от фургона тъкмо навреме, за да види как Рос скача от седалката на един открит фургон. Мъжът до него свали оръфаната си шапка, но остана на седалката.
Рос й се усмихна.
— Страшен късмет извадихме — каза той. — Запознай се с мистър Причард, мистър Причард, това е жена ми, Лидия. — Мъжът кимна приветливо.
Тя остана загледана в него и някакво остро предчувствие я прониза. Рос продължи ентусиазирано.
— Запознахме се в града. От няколко седмици чакал да си купи фургон като нашия. Направихме пазарлъка и сега веднага ще си го вземе. Каза, че иска да се добере колкото може по-близо до мястото си, преди да падне първия сняг. Мисля си, че ако тръгнат веднага, ще могат да стигнат до Ел Пасо и да прекарат зимата там, преди да продължат към Калифорния.
— Иска да вземе фургона? Веднага?
— Веднага щом разтоварим всичко, което няма да купи — отвърна Рос, смеейки се с цяло гърло. — Предложи и да ни помогне, така че да почваме. Купих тая каруца с парите, които ми плати мистър Причард, защото ще ни потрябва по-нататък. Ти с Лий ще спиш във фургона на Мозес, докато стигнем нашето място. Ще се крием в него, в случай, че закъснея с колибата.
— Защо не му продаде фургона на Мозес? — запита го трескаво тя.
— Защото не е голям колкото нашия, а пък мистър Причард има пет деца. — Рос обърна глава към мистър Причард, който му върна усмивката. — Значи така, всички вещи, които ще ни трябват по-нататък, ще прехвърлим в каруцата.
Тя остана закована, докато през това време мистър Причард скочи от каруцата и двамата с Рос се заеха да разглобяват дома, в който бе прекарала последните два месеца от живота си.
По едно време Рос видя замаяното, трагично изражение върху лицето й и дойде при нея. Сложи ръце върху раменете й стискайки я леко.
— Лидия? Какво ти става?
— Нищо — заекна тя.
Мистър Причард сваляше с помощта на Мозес шкафа от фургона на Рос и двамата го понесоха към другия, който Мозес беше наследил от Уинстън. Изваждането на торбичката щеше да й отнеме не повече от няколко секунди, но нямаше никаква възможност. Рос я гледаше със странен поглед.
— Аз… аз трябваше да се сбогувам с Лангстънови.
Той я привлече до себе си и я целуна силно по устата.
— Знам, че ти е много мъчно, но им обещах твърдо, че ще отидем да ги видим. Може би догодина. — Той отново я целуна. — А сега ми помогни да подредим всички тия вещи и ми кажи кое ще ти трябва и кое можем да продадем.
Работиха до тъмно, за да свършат работата. Семейство Причард, които бяха пристигнали в Джеферсън от Мисисипи, нямаха търпение да продължат пътя си след шестседмичния престой, поради търсене на най-нужните стоки и провизии. Мисис Причард и децата — и петте момчета, както се беше похвалил гордо мъжът докато правеше комплименти на Лий — бяха в града, купувайки останалите вещи, в допълнение към тези, вече закупени от Рос.
Накрая, след близо два часа здрав труд, те се сбогуваха. Рос му беше дал указания как да подреди конете и лично се бе сбогувал поотделно с всяко животно. Конете му не искаха да потеглят, но накрая неохотно се подчиниха на командите на мистър Причард. Той им махна с ръка и им пожела добър късмет, отпътувайки с фургона, конете, резервното колело, двата варела за вода, приспособленията за дърпане… и бижутата на Джентри.
Лидия не бе успяла да ги измъкне от фургона. Тя би била щастлива да се раздели с тях, ако не беше Кланси. Какво щеше да прави, когато изникнеше завареният й брат? Какво?
Колкото и да бяха уморени, Рос настоя да преместят фургона на Хил и новата каруца в южния край на града, далеч от тълпата и останалите преминаващи пътници. Лидия изпълни механично всичко; психическата й умора обременяваше тялото й с допълнителен товар. Лицето й не можеше да скрие тая крайна степен на изтощение, защото веднага щом се приготвиха за нощта, Рос дойде при нея и я притисна към себе си.
— Иди при Лий във фургона на Мозес и заспивай.
Тя се притисна в него, не можейки да се освободи от представата си за Кланси. Представяше си как той отива при шерифа и го известява за местонахождението на Рос Коулман.
— Не. Остани при мен през нощта, Рос. Ела, легни при мен и ме прегърни. Моля те — замоли го тя, впивайки пръсти в коженото му яке.
Той се усмихна.
— И на мен много ми се иска. Но двамата с Мозес имаме много работа тази нощ. А ти си почивай. Вдругиден потегляме направо за вкъщи.
Думата я накара да трепне и тя вдигна очи:
— Вкъщи — повтори тя като в транс. — Рос, наистина ли? Ще си имаме къща? Двамата с теб и Лий?
Тя го прегърна, обзета от желание вече да са си у дома, в безопасност.
— Наистина — увери я повторно той с нежен шепот.
Целуна я и ръцете му усетиха познатите очертания на тялото й. Тя се притисна още по-силно към него. Отговори й като я обгърна още по-страстно.
