Това беше всичко, което Себастиан знаеше за града, в който се намираше в момента. Това, както и че имаше хотел две звезди на пет километра от града в голяма четириетажна сиво-бежова сграда, която дори не се опитваше да изглежда гостоприемна — нито отвън, нито отвътре. Ако стаята беше един-два квадратни метра по-малка, щеше да е килер. Четири стени, боядисани в никотиновожълт нюанс, от който изглеждаха просто мръсни, а единствената украса беше нескопосано скована рамка с репродукция на Карл Ларшон. Една табуретка, която трябваше да служи и за нощна масичка, до тясното легло. Малък телевизор на ъглов рафт срещу кревата. Никакви опити за скриване на кабелите — нито на телевизора, нито на двете лампи в стаята. И баня, в която Себастиан трудно би могъл да се напъха, без да събори някоя стена. Вярно, в днешно време беше трудно да си собственик на книжарница, но да е чак пък толкова зле… Но оставаше само да продължиш борбата и да харесваш положението, както каза книжарят, когато при посещението на Себастиан стана дума за трудностите, пред които бяха изправени хартиените книги.
Да продължиш борбата и да харесваш положението.
Да, Себастиан беше приел положението.
Може би дори се беше примирил с него, но да му се не види, нямаше как да го харесва.
Вече не работеше в „Риксмурд“. Накрая дори на Торкел му писна от него. Или по-точно казано, на Ваня й писна от него, тъй че Торкел трябваше да избира. Избра Ваня. Не беше чудно, на негово място Себастиан би постъпил по същия начин. Чудното беше, че го изтърпяха година и половина. През това време не си правеше труда да става служител на месеца, тъй да се каже.
Ваня. Неговата дъщеря.
Не я беше виждал от юни насам.
Помнеше обаче чувството, когато я остави в гаража под „Уотърфронт“ и потегли с бомба в колата — чувството, че я вижда за последен път.
Че тя ще изчезне от живота му.
Завинаги.
Оказа се прав. Дълго се надяваше тя да намине да го види, да го попита как се чувства, но тя така и не дойде. Ясно беше, че не иска какъвто и да било контакт с него.
Вината беше негова. Разбира се.
Както винаги.
Тя му беше дала толкова много възможности, а той не се възползва от нито една.
Той беше съвсем наясно, че постоянно грешеше, постоянно разваляше всичко. Всеки път, когато постигнеше нещо подобно на щастие или поне на вътрешен мир, идваха угризенията.
Той я изпусна.
Другата си дъщеря.
Държеше малката й ръчичка, а позволи водата да я отнесе.
Не, той не заслужаваше щастие.
Постъпваше нередно, знаеше го. Но да знаеш, че постъпваш нередно, и да постъпиш правилно, са две различни неща. Затова продължаваше в същия дух.
Дори не взе участие в заключителната работа по последния им случай. Риалити убиеца Давид Лагергрен, човекът, който убиваше, за да насочи вниманието към оглупяването и инфантилизирането на обществото, но свърши като терорист. Процесът се състоя през септември и не беше никаква изненада, че осъдиха Лагергрен на доживотен затвор; Себастиан подозираше, че ще мине много време, преди да я заменят с по-лека.
Единственото хубаво в случая с Лагергрен беше, че представиха Себастиан като важна част от разследването и му дадоха почти главна роля в разкриването и залавянето на убиеца. Зрелищното шофиране през града, завършило с експлозия в Ридарфйерден, никак не му навреди. Даже му уреди няколко телевизионни интервюта и репортажи в новините през иначе еднообразното лято. През август му се обадиха от старото му издателство. Възникнал известен интерес към книгите на Себастиан за Едвард Хинде, затова се чудели дали не му се иска да напише нова. За Лагергрен например. Себастиан им отказа учтиво, но твърдо. Не искаше да допринася за популярността на онзи човек, а и други престъпници предизвикваха у него по-голям интерес.
Ралф Свенсон например.
Мъжът, който уби четири жени по заръка на Хинде.
Жени, с които Себастиан имаше някаква — обикновено кратка и чисто сексуална — връзка.
Освен това бе убил стария приятел и колега на Себастиан Троле Хермансон.
Издателите се въодушевиха от идеята. Естествено продължение на предишните книги, а и свързано със самия него, което можело да го направи много по-лично и искрено. Себастиан нямаше никакво намерение да прави книгата лична и искрена, но взе аванса и започна работа. Прекарваше дните си в апартамента, в кабинета, който много години бе стоял неизползван. Дълго време от целия си апартамент използваше само стаята за гости, кухнята и банята. Останалото му напомняше твърде силно за едни други времена.
Щастливи времена.
Щастливото време.
Единственото, което можеше да си спомни.
Времето с Лили и дъщеря им. Не живяха тук кой знае колко дълго — когато се ожениха, се преместиха в Кьолн, но все пак прекараха и в този апартамент известно време заедно. Сабине имаше собствена стая. И Ваня спа в нея няколко нощи.
Когато още не го мразеше.
Преди той да съсипе всичко.
„Чиракът“ — така щеше да нарече книгата. С подзаглавие „Наследството на Едвард Хинде“. Дотук се занимаваше само с проучвания и се подготвяше за първото интервю с Ралф, което щеше да проведе следващата седмица.
Налагаше се.
