Изобщо не би се върнал в „Риксмурд“. Може би все пак би попаднал там покрай Едвард Хинде, но само като консултант. И само до решаването на случая. Никаква причина да остава. Обратно към самотния живот в жилище, от което ползва само отделни части, безцелно кръстосване между безинтересни работи на парче и безсмислен секс. Някой можеше да каже, че това доста добре описва и сегашното му съществуване, но не беше съвсем вярно. Той искаше нещо, беше готов да се бори за постигането му, имаше цел — нещо, което преди му липсваше изцяло. Животът му имаше възходи и спадове, но „Риксмурд“ беше и си оставаше константа. Не обичаше клишетата, но Ваня наистина бе придала смисъл на живота му. Независимо какви бяха отношенията им, самият факт, че нея я имаше, че той знаеше за съществуването й, беше добър за него. Беше го спасил.
Но как тогава беше успял да го прецака толкова невероятно?
Той беше Себастиан Бергман.
Ето го простия отговор.
— Ти ходиш ли по проститутки?
Себастиан беше изтръгнат от размислите си. Правилно ли беше чул? Можеше дълго да гадае какви ще са първите й думи към него, когато в крайна сметка решеше да му проговори, но точно това не би му хрумвало.
— Защо питаш?
— Мислех за онова място, където ходих днес, бардака, що за жалко и противно място е, и се сетих за теб.
Жалко и противно, затова се сетих за теб. Явно нямаше намерение да му опростява задачата.
— Е, ходиш ли? — повтори тя въпроса си, тъй като той мълчеше.
— Мъчиш се да си намериш причини да ме мразиш още повече? — попита той.
— Не мисля, че е възможно.
Себастиан я погледна, надяваше се да види лека усмивка, която да посмекчи обидата, но веднага разбра, че няма да стане.
— Не, не ходя — отговори той честно. — Не плащам за секс.
— Защото е незаконно? Едва ли е от морални съображения.
— Твърде лесно е — обясни той. — Да платиш и да получиш нещо в замяна. Не това търся. Самото чукане никога не е било целта.
— Окей, не искам да знам.
Той понечи да отбележи, че щом не иска да знае, може би не е трябвало да пита, но си замълча. Нека тя води разговора.
— Мислех за нас — промърмори той предпазливо, след като джипиесът им съобщи, че трябва да завият надясно и после пак надясно след 800 метра.
— Няма „нас“ — отсече Ваня грубо.
— Добре, мислех за теб и мен. За онова, което каза. — Никакъв отговор, но и никакво нареждане да млъкне, затова той продължи: — Че не ми пука какво искаш.
Все още никаква реакция от нейна страна. Той гледаше право напред от страх, че и най-малкото движение ще я накара пак да го скастри.
— Е, пука ми. Винаги ми е пукало, още откакто научих, че си ми дъщеря. Само че аз съм, или съм станал, ужасен егоист и понякога забравям какво щастие си за мен и колко съм благодарен, че те намерих. Надявам се да мога да променя нещата.
— Престани да дрънкаш.
Той се подчини. Млъкна. Беше стигнал по-далеч, отколкото смееше да се надява. Но едно е да говори, лесно е, всеки го може. Да каже, че съжалява, че е осъзнал грешките си, че ще стане по-добър — колко струваха думите му? Не струваха пукната пара.
Действията бяха по-важни от думите.
Затова беше принуден да извърши нещо себеотрицателно, за да й докаже, че е сериозен. Че ако не може да бъде неин баща, нека поне да й бъде приятел. Щеше да се погрижи тя да се сдобри с Валдемар.
Сега обаче мълчеше.
Стигнаха до сградата на „Даг Хамаршьолдс вег“, безлична двуетажна тухлена къща, която би могла да е детска градина, дневен център, жилищна кооперация, какво ли не. На по-късата стена висеше табела, указваща, че тук е централата на „Бруде и Хамарщен“. Ваня паркира и двамата слязоха от колата.
— С какво се занимават? — попита Ваня и се озърна, докато вървяха към входа.
— Според Урсула с маркетинг на съдържанието.
— Какво е това?
— Надявах се ти да знаеш.
— Чакай малко.
Ваня отиде при една от колите, оставени по-нататък на паркинга. Застана до нея, извади си телефона и бързо намери каквото търсеше. Марка, модел, цвят и регистрационен номер на автомобила, който търсеха. Не знаеше от коя година е, но всичко останало съвпадаше.
Червен форд със същия регистрационен номер.
Застана до него и надзърна през страничното стъкло, докато набираше номер и приближаваше телефона до ухото си.
— Урсула, тук е колата. На паркинга — каза тя, веднага щом Урсула вдигна. — Идвай или прати някого.
После затвори. Върна се при Себастиан. Щом колата беше тук, значи беше възможно и шофьорът й да е наоколо. Или поне щяха да научат кой е. Тя усещаше как адреналинът изпълва тялото й.
Ако сградата беше безлична отвън, вътре компенсираше изцяло. След като бутнаха вратата, пред тях се разкри дебел тъмен мокет, който свършваше при бяла рецепция с вградено осветление и тежка ваза с големи бели лилиуми. На стената отзад беше окачено логото на фирмата — осветени отзад метални букви между два черно-бели канта. Вградени лампички в белия таван и скрити тонколони, от които се носеше досадна мелодия.
Зад рецепцията се виждаше общ офис. Себастиан прецени, че вътре има трийсетина души, повечето млади, всеки седнал зад компютър, повечето с различни видове слушалки на ушите.
