— Би могъл да е Силас. Франсен. Един от нашите контент мениджъри.
— Тук ли е?
— Да.
— Можем ли да говорим с него някъде, където няма да ни безпокоят?
— Да, използвайте някоя от телефонните зали — посочи тя към две врати, които приличаха на английски телефонни кабини.
— Можете ли да го доведете?
Силас Франсен беше грамаден. Това беше първата мисъл на Ваня, когато той влезе в малката стаичка. Мускулест. Изпъваше плата на синята карирана риза. Дебел врат, квадратна челюст, късоподстригана коса. Ваня веднага видя приликата с фоторобота. Но как Стела е пропуснала да спомене, че прилича на Хълк, беше загадка. Той ги поздрави, придърпа един стол, седна разкрачен, приведе се напред, облегна лакти на коленете си и загледа въпросително ту Ваня, ту Себастиан.
— Окей, за какво ме търсите?
Ваня мерна Урсула през вратата зад Силас. Извини се за момент и излезе от стаята.
— За какво ме търсите? — повтори Силас, този път към Себастиан.
— Тя ще ми се ядоса, ако започна без нея, тъй че ще почакаме малко — отвърна Себастиан, загледан в ноктите на ръката си.
Добре се получи. Сега можеше да види дали Силас показва признаци на безпокойство или нетърпение. Дали ще започне да разпитва Себастиан в опит да научи какво знаят, за да прецени какво да предприеме. Но той само кимна и се облегна назад на стола. Наглед съвсем спокоен и без притеснение от ситуацията.
Междувременно Ваня отиде при Урсула:
— Водиш ли хора?
— Да.
— Да видят колата и да проверят работното му място, докато той е при нас. — Тя кимна леко към стаята, където седяха Силас и Себастиан. — Казва се Силас, нека някой ти покаже къде е бюрото му.
Урсула кимна и я остави. Ваня се върна в стаята и седна.
— Извинете за забавянето…
— Няма нищо, но дали вече можете да ми кажете за какво става дума? — попита той за трети път.
— Къде бяхте между 11:00 и 12:30 часа днес? — не отговори на въпроса му Ваня.
— В единайсет бях тук, някъде към и половина излязох да свърша нещо, после обядвах, върнах се малко преди един. Защо?
Погледите на Себастиан и Ваня се срещнаха за секунда — и двамата мислеха едно и също. Много подробно, много точно, повече от обичайното и без дори да се замисли. Все едно го е научил наизуст. Репетирал го е.
— Какво е трябвало да свършите?
— Взех една пратка.
— Откъде?
— От Ика. От онези, автоматите.
— С кола ли отидохте?
— Не, магазинът е ей там.
— Значи днес не сте използвали от общите автомобили?
— Не.
— Къде обядвахте? — обади се Себастиан.
— Отидох до „Севън-Илевън“ тук, наблизо, купих си сандвич и кола. Изядох го в ботаническата градина.
— Навън е кучешки студ — отбеляза Ваня.
Силас разпери ръце с изражение, което показваше, че не разбира какво общо има това.
— Имахте ли компания за обяд, срещнахте ли се с някого?
— Не.
Себастиан гледаше спокойния мъж. Беше умен. Дейност, за която не е имало нужда да взаимодейства с никого. Никой в „Севън-Илевън“ не би си го спомнил — толкова близо до университета, при това по обедно време, когато мястото гъмжи от студенти. Сам в ботаническата градина. Дори да имаше отпечатъци от пръстите му в колата, лесно можеше да ги обясни. Ако не намереха някого, който да го е видял да я взима, не разполагаха с нищо. Разбира се, беше възможно да помолят Стела да дойде за очна ставка, но това само щеше да докаже, че е ходил при нея преди, не и че той е бил човекът, който избяга с червения форд, и в никакъв случай, че той е виновен за онова, в което го подозираха.
Себастиан стана, излезе от стаята и отиде в общия офис, където доста хора се бяха събрали на групички и си шепнеха. Той разбираше защо. Урсула, с тънки ръкавици, методично претърсваше едно бюро до прозореца. Докато той и Ваня бяха дискретни, помолиха Кристина да доведе Силас, говореха с него в отделно помещение, натрапчивото присъствие на Урсула беше достатъчно да предизвика любопитство и да тръгнат клюки. Особено като се има предвид, че жената от рецепцията беше в една от групичките и останалите я слушаха с интерес.
Себастиан си проправи път покрай тях и отиде при Урсула.
— Здрасти, намери ли нещо?
— Още не. Ще вземем компютъра и ще го дадем на Били. При вас как върви?
— Не е добре. Трябва ни нещо повече, за да го отведем.
— Скоро приключвам тук, така че… — Урсула сви рамене леко извинително.
Взе синьото сако, окачено на облегалката на стола, и го опипа.
— Чакай.
Пъхна ръка във вътрешния джоб и извади мобилен телефон.
— Гледай ти.
— Телефон — отбеляза Себастиан безразлично; горе-долу това очаква човек да намери във вътрешния джоб на сако.
— Втори телефон — кимна Урсула към бюрото, където до клавиатурата се зареждаше друг мобилен.
Тя включи телефона от сакото, почака да светне и установи, че е заключен.
— Дай ми го.
Урсула извади плик за доказателства и пъхна телефона в него. Себастиан го взе, мина бързо през офиса, върна се при Ваня и Силас и му показа телефона:
— Отключете го, ако обичате.
Силас погледна мобилния, разпозна го, видяха как стисна челюсти ядосано, очите му загоряха, когато се обърна към Ваня:
— Пипали сте ми нещата?
Тя не отговори.
— Отключете го, ако обичате — повтори Себастиан.
