— Кой е? — попита Били и увеличи скоростта още повече. На завоя беше намалил малко, но за щастие нямаше голямо движение и той бързо навакса.
— Кой кой е? — не го разбра Карлос.
— На кой път сме? — поясни Били и задмина от вътрешната страна една бяла тойота, която по някаква необяснима причина караше в лявата лента.
— 55.
— Питай ги дали могат да блокират отбивките.
Още докато го казваше, осъзна, че вероятно няма да се получи. Вероятността някой някъде да чуе искането им, да реагира достатъчно бързо, да провери профила на пътя и да прати автомобили по всички отбивки навреме, беше нулева. Може би ако попаднеха на правилния човек, той би могъл да координира такава операция, но не и преди колата, която преследваха, отдавна да е напуснала общината, а нищо чудно и областта.
— Зарежи — извика. — Предай им къде се намираме и виж дали има някой наблизо, който може да се включи.
Карлос кимна, взе микрофона на радиостанцията и започна да предава постоянно местоположението им, докато Били отново насочи цялото си внимание върху шофирането и бягащия форд. Улицата беше двулентова, но всеки път, когато Били приближеше, за да я настигне, колата минаваше в средата и успяваше да го блокира. Били позабави скоростта, застана зад форда, мина вдясно, но онзи го видя и отново му препречи пътя.
След около километър и половина стигнаха отбивка. Фордът сви по нея и продължи нагоре по рампата към детелината. Били забеляза, че от дясната им страна профучава ограда, цялата в графити, но вляво имаше основно храсти. Някои от тях доста високи — явно с цел да скриват кръстовището от поглед, та да намалиш скоростта. Нещо, което шофьорът на форда, изглежда, не възнамеряваше да прави.
Влезе право в кръстовището.
Един бял микробус с голямо лого на някаква фирма за басейни трябваше да набие спирачки; клаксонът запищя ядосано. Фордът зави право надясно по по-тесен път. Според табелите той водеше до болница и нещо на име „Свартбекен“. Карлос съобщи по радиостанцията, че се движат на юг по „Свартбексгатан“ и им се отваря възможност, стига да действат бързо.
— Какво значи това? — попита Били.
— Тази улица свърша в голямото кръстовище точно пред полицейското управление.
— Значи все някой трябва да помогне, да му се не види.
След няколко метра от двете им страни изникнаха жилищни сгради. Движение и живот. Велосипедни алеи, пешеходни пътеки, деца и бебешки колички. Били поотпусна педала на газта. Разстоянието до форда се увеличи незабавно. Ясно беше, че мъжът пред тях няма намерение да забавя скоростта. Дори когато наближи табела „Внимание! Училище!“ и позволената скорост падна до трийсет, Били не видя стоповете му да светват. Когато го хванеха, към списъка с обвиненията определено можеха да добавят и доста пътни нарушения.
На следващото кръстовище се появи двойка с бебешка количка. Вече бяха при пешеходната пътека, когато чуха приближаващите сирени и спряха. Фордът леко се отклони наляво, но не намали. Ако бяха слезли на платното, нямаше да има никакъв начин да ги избегне.
— Трябва да сложим край на това — извика Били.
— Или да го оставим — отвърна Карлос.
Били обмисли за момент тази възможност. Не беше глупаво предложение, може би дори бе най-доброто. Ако се случеше нещо, ако невинен пешеходец или шофьор пострадаше, или ако мъжът изгубеше управление и катастрофираше, голямата новина щеше да е, че е станало по време на полицейско преследване. Все на някого щеше да му хрумне, че те са предизвикали злополуката, че адреналинът е замъглил преценката им. Наистина не си заслужаваше. Били пак вдигна крак от газта. Разстоянието се увеличи.
— Успели ли са да пратят някого? — попита Били и намали още скоростта, но все още се движеше с над 70 км/ч.
— Приближаваме, на място ли сте? — попита Карлос по радиостанцията.
Били пак натисна газта.
Глупаво щеше да е да го пуснат сега.
Ако не го следваха плътно, можеше да свие по някоя от многото пресечки, каквито Били предполагаше, че има по целия път до полицейското управление. За голямо негово разочарование по радиостанцията съобщиха, че още не са успели да пратят никого. Били изруга високо, докато Карлос им обясняваше, че разполагат с по-малко от минута.
Приближаваха кръгово движение. Били видя мотопеда, който дойде по велосипедната алея отляво и явно нямаше ни най-малко намерение да спира, а зави, спокоен, че го защитава законът, според който на кръстовища без регулировчик автомобилистите са длъжни да пазят останалите. Това обаче не означаваше да им препречваш пътя и определено не важеше, ако приближаващият автомобил е преследван от полицията.
