Ъгълът не беше удобен и мъжът беше обърнат с гръб, гледаше вратата, към която, надяваха се, скоро щеше да се отправи.
— Подранява с пет минути. — Ане-Ли погледна часовника.
Най-сетне мъжът слезе от колата и я заключи. Огледа се уж небрежно и после бързо тръгна към входа на сградата.
— Целта пристига. Готови — чу Торкел Ане-Ли да съобщава по радиостанцията.
Мъжът влезе и затвори вратата след себе си.
— Той ли беше?
— Не знам, трудно е да се каже, но би трябвало да е той.
Торкел свали бинокъла. Дотук всичко вървеше по план. Сега оставаше Стела да посрещне мъжа, да се върне в стаята си, да потвърди пред Ваня, че наистина е той, Ваня пък щеше да им съобщи, щеше да го изчака да влезе в стаята и да го арестува. Ако той по някаква причина успееше да й се измъкне, другите дотогава вече щяха да са обградили сградата.
— Какво правят, дявол да го вземе?! — възкликна Торкел, когато видя движение.
Двама от хората на Ане-Ли се показаха от скривалището си и бавно приближиха сградата.
— Той дойде.
— Не сме получили потвърждение.
— Сам го каза, кой друг може да е?
Стела си пое дълбоко дъх и отвори вратата към коридора. Тръгна към чакалнята, като се мъчеше да се успокои. Притесняваше се, при това много повече, отколкото очакваше. Трябваше да се държи съвсем нормално пред Вилман. Ами ако той се усетеше?
Дали можеше да вземе заложници? Да я нарани?
Не беше сега моментът да мисли такива неща.
С последно успокояващо вдишване тя пристъпи в общата стая. Мъжът беше приседнал на самия ръб на един от фотьойлите.
Стела се спря смаяна.
Не беше Вилман.
— О, здравейте… — промълви тя и се озърна.
Някаква грешка ли беше станала? Имаше ли други хора в помещението?
— Имам час при Алма — усмихна се смутено мъжът и кимна към друга част на сградата, където беше стаята на Алма.
— Да, само почакайте един момент…
Стела отиде бързо до стаята на Алма, отвори вратата, без да почука, и влезе. Алма седеше на кревата и си връзваше ботушите.
— Какво става, мамка му?! Нали щяхме да отложим всички часове! — изсъска Стела и пристъпи към нея.
— Не можах да се свържа с тоя, какво да направя.
— Направи нещо веднага. Разкарай го оттам.
— Добре де, какво толкова…
Алма стана от леглото и се върна със Стела в чакалнята. Като ги видя, мъжът бързо се изправи и с весела усмивка Алма го помъкна към спалнята си. Стела се спря за момент, за да се успокои, и после се върна в червената стая. Ваня чакаше до едната стена.
— Е? — подкани я в момента, в който Стела затвори вратата.
Нямаше търпение да се махне оттук. Не можеше да разбере що за хора се занимават с такива работи. Не че беше монахиня, харесваше секса, обичаше го, но това… Бичове, белезници, вериги, щипци, намордници…
— Не беше той.
— Как така не е бил той?!
— Алма не успяла да се свърже с един от клиентите си. Той дойде. Не Вилман.
— Мамка му!
Ваня се хвърли към уоки-токито, което беше оставила на бюрото.
— Не е той! Бил някакъв друг тип, не е той!
Горе във ветеринарната клиника Торкел и Ане-Ли вече излизаха. Когато радиостанцията изпращя, очакваха да получат потвърждение, затова и на двамата им отне секунда да схванат какво казва Ваня. Торкел изгледа Ане-Ли и после се втурна към прозореца.
— Бий отбой, махни ги оттам.
Виждаше как двамата въоръжени мъже приближават вратата от двете страни, на практика бяха до нея.
— Да се оттеглят веднага!
Чу как Ане-Ли им нарежда да се оттеглят и видя как полицаите до вратата слушат заповедта в слушалките. Но беше твърде късно. Към сградата приближаваше автомобил. Червен „Форд“. Само това успя да зърне Торкел. Невъзможно беше шофьорът на колата да не види въоръжените мъже пред къщата. За миг натисна спирачка, сякаш за да се увери, че очите не го лъжат, после настъпи газта докрай, направи обратен завой и се омете оттам.
— Мамка му, той е! Той е! Ще се измъкне!
Торкел грабна радиостанцията и изрева на Карлос и Били:
— Бяга с колата, той е! Червен форд!
Видя как пред съседната сграда Били потегля и започва гонитбата. И двете коли изчезнаха от поглед след няколко секунди. Торкел се облегна назад, след което внезапно скочи на крака и така изрита една стоманена количка, че инструментите върху нея се пръснаха по пода.
— Мамка му! Мамка му!
На Били му трябваха секунди, за да настигне червената кола. Карлос още се мъчеше да си сложи колана, когато тя изскочи пред тях.
— Запиши номера — извика Били и намали с още един метър разстоянието до колата беглец.
Приближаваха път 222 и без дори да докосне спирачките, мъжът в червения форд зави наляво, към града. Били го следваше. С дясната ръка затърси опипом подвижната синя лампа, която стоеше в отделението под радиото.
— Аз ще я пусна, ти гледай пътя! — Карлос кажи-речи изблъска ръката на Били и качи лампата на таблото. Били я включи заедно със сирените. За секунда стоповете на колата пред тях примигнаха и им се стори, че онзи при първа възможност ще завие надясно, но после явно се отказа и продължи право напред. Но не кой знае колко. Без да натиска спирачките, хвана следващата отбивка вдясно. След сто и осемдесет градусов завой излязоха на широк път.
