Червеният форд натисна спирачки в последната секунда и успя да отбие достатъчно вдясно, че да се размине с мотопеда на няколко сантиметра. Мотоциклетистът обаче изгуби управление и падна, плъзна се напред и на практика попречи на Били да мине по същия път като червения форд. Нямаше шанс да спре навреме, не му оставаше друг избор, освен да кривне наляво. Събори табелата „Внимание пешеходци!“ на острова, продължи напряко на шосето и помете една улична лампа, когато излезе в средата на кръговото, където за украса бяха сложени шест бетонни сфери. Две тройки в различни големини. Все едно две снежни човечета са легнали да спят на тревата.
Били се блъсна в една от тройките и колата се закова на място.
За миг светът побеля — въздушните възглавници се отвориха с гръм и трясък и се удариха в изкривената ламарина. Ушите на Били още пищяха, когато, след като му трябваха няколко секунди да се осъзнае, избута въздушната възглавница, доколкото можеше, и се обърна към Карлос:
— Добре ли си?
Той само кимна. Били видя, че от носа му тече кръв. Тънка струйка се спускаше към горната устна и капеше в отворената уста. Той размърда долната си челюст наляво-надясно, все едно се мъчеше да отпуши заглъхнало ухо.
— Не чувам с лявото ухо — каза и продължи с гимнастиката.
Били знаеше, че ако имаш лош късмет, въздушните възглавници могат да ти спукат тъпанчето, но слухът се възстановяваше.
В този момент по радиостанцията им съобщиха, че не са спрели никакъв червен форд пред полицейското управление. Дали защото не са успели да се мобилизират навреме, или защото фордът е свил, преди да стигне, Били не знаеше и не го беше грижа.
Имаха регистрационния му номер.
Така или иначе щяха да го хванат.
Само Себастиан и Урсула бяха в службата, когато Ваня се върна.
— Всичко отиде по дяволите — обобщи тя сутрешните събития.
— Чухме — въздъхна Урсула.
Може би си въобразяваше, но Себастиан предчувстваше, че Урсула ще използва станалото срещу Торкел всеки път, когато той я помолеше в бъдеще да е малко по-благосклонна към колегите извън Стокхолм.
— Как са Били и Карлос? — попита той.
Не вредеше да покаже малко загриженост. Освен това беше в пълна степен служебен въпрос.
— В спешното са. Били се е понатъртил, може би има и леко мозъчно сътресение, а Карлос вероятно е със спукано тъпанче. Намерихме ли колата?
— Къде са другите? — попита Урсула, вместо да отговори на въпроса й.
— Торкел и Ане-Ли трябвало да обсъдят помежду си какво да правим с журналистите. Явно вече са надушили лудо преследване в жилищен район… Колата? — повтори тя въпроса си.
— Още не сме я намерили, но знаем чия е.
— Чия?
Ваня отиде при Урсула, все едно очакваше отговорът да е изписан на екрана на компютъра й.
— Регистрирана е на името на фирма. „Бруде и Хамарщен“. Ето адреса.
Урсула подаде на Ваня лепящо листче. Тя му хвърли едно око, преди да го пъхне в джоба си и да тръгне към изхода.
— Идваш ли? — подхвърли през рамо по посока на Урсула.
— Не.
Ваня се спря, вече на прага.
— Защо?
— Тъкмо получих доклада от аутопсията и от пълния оглед на апартамента на Ребека Алм. Трябва да го прочета.
— Окей…
— Вземи Себастиан — кимна Урсула към него.
Погледът на Ваня показа точно какво мисли за предложението.
— И така сме малко хора, а четирима от нас отсъстват. Ако ще работим заедно, да работим — продължи Урсула, без да звучи открито укорително, но тонът й загатваше единственото, което би накарало Ваня да промени мнението си — че държането й е непрофесионално. Ваня се колебаеше, сякаш се мъчеше да измисли основателна причина да отиде сама, но накрая се предаде.
— Идвай — въздъхна тя със същия ентусиазъм, с който би отишла да къпе нападнато от бълхи псе.
Себастиан скочи енергично от стола, взе си якето от облегалката, прошепна на Урсула едно „благодаря“, докато минаваше покрай нея, и излезе след Ваня.
Джипиесът им каза, че трябва да тръгнат по „Даг Хамаршьолдс вег“. Това беше единственият глас, който се чуваше в колата. Себастиан мълчеше. Припомни си първия път, когато пътуваше в един автомобил с Ваня. Когато още нямаше представа коя всъщност е тя. Тогава също слушаха джипиеса. До някогашното училище на баща му. За момент той се замисли.
Ами ако така и не беше научил?
Ами ако изобщо не беше открил писмото в дома на родителите си, изобщо не беше потърсил, изобщо не я беше намерил?
Животът на Ваня щеше да е ако не по-хубав, то поне доста по-прост.
Хинде нямаше да я отвлече.
Ана и Валдемар още щяха да бъдат заедно. Щяха да имат дъщеря заедно.
Троле Хермансон вероятно още щеше да е жив, стига да не се натряскаше до смърт.
Урсула нямаше да бъде простреляна.
Това беше повлияло на толкова много хора и доколкото разбираше, нито един към по-добро. Ами неговия?
