— Ваня Литнер, това е колегата ми Себастиан Бергман, искаме да говорим с човека, който отговаря за фирмените автомобили — представи се Ваня и показа полицейската си карта.
Жената на рецепцията, която според баджа на ревера й се казваше Роса, погледна картата на Ваня, погледна Ваня, погледна Себастиан, който само леко помаха с ръка, и после пак се обърна към полицайката:
— Как така да отговаря?
— Фирмата притежава червен форд, паркиран е отпред. — Ваня кимна по посока на паркинга. — Искам да говоря с човека, който отговаря за него.
— Не знам кой е. Може да говорите с Кристина.
— Коя е Кристина?
— Шефката ни.
— Добре, доведете Кристина.
Роса кимна, вдигна телефона на рецепцията и набра вътрешен номер. Ваня отстъпи крачка назад и огледа помещението, докато слушаше как Роса обяснява в слушалката, че са дошли от полицията. В стената вдясно от рецепцията имаше вградена лавица с нещо, което приличаше на метална възглавничка за врат, но което, ако се съди по чашите и капсулите отстрани, представляваше кафемашина. Кана с вода и парченца краставица, купа с плодове и табла с някакъв вид бисквити също бяха подредени с вкус наоколо. На стената имаше още вградени правоъгълни рафтове, на които бяха наредени и ярко осветени предмети, които можеха да са само награди и грамоти.
При тях дойде жена на около четиресет години. Косата й беше хваната в хлабав кок, носеше синя джинсова риза, сиви клоширани панталони и черни мокасини без ток.
— Здравейте, Кристина — протегна тя ръка. — С какво мога да ви помогна?
Ваня се представи, показа отново картата си, а Себастиан пак вдигна ръка за поздрав. Кристина им предложи нещо за пиене. И двамата отказаха, и Ваня повтори причината за посещението им. Червения форд.
— Това е един от общите автомобили — кимна Кристина.
— Тоест?
— Купихме три автомобила, до които всички служители имат свободен достъп. Забелязахме, че е по-икономично, отколкото всички да се движат с такси.
— Как може да се провери кой ги е карал?
— Могат да ги запазват предварително, но ако има някой в офиса, само записват за колко време смятат, че ще им трябват, и ги взимат.
— Къде го записват?
Кристина им даде знак да минат покрай рафтовете с наградите и да отидат в другия край на офиса. Там служителите работеха в отделни стъклени кабинки. Имаше също трапезария с голяма маса по дължина на кухненската част, която пък беше оборудвана с дълги плотове, два големи хладилника, микровълнови фурни, миялни и още кафемашини, както и с диспенсър за вода.
— Може ли да попитам защо се интересувате от това? — Кристина се спря пред бяла врата без табела и с ключалка с код.
— Забелязана е на местопрестъпление по-рано днес.
Което не беше съвсем вярно, но това беше най-бързата и проста версия и при по-голям късмет, нямаше да предизвика допълнителни въпроси.
— Сигурни ли сте, че е била нашата кола? — Не можеше да се сбърка надеждата в гласа й, че са сгрешили, че няма да се наложи да замесват нейната фирма в разследване на престъпление.
— Сигурни сме — отсече Ваня и сложи край на надеждите й.
Кристина само поклати глава, сякаш не можеше да си представи, че някой от служителите й може да има пръст в каквото и да било прегрешение. Въведе кода и отвори вратата. Лампите светнаха автоматично, когато влязоха, и разкриха лавици, отрупани с офис принадлежности, папки и класьори, тоалетна хартия, коледни свещници, купчини свещи, пликове с храна, останала от някое празненство, и кенове бира в полупразна щайга. Складът рязко контрастираше на строгото светло лъскаво помещение отвън. Точно зад вратата имаше малко шкафче за ключове и от него висеше на връв бележник с химикалка.
— Ето го.
Ваня взе бележника и го отвори с напрегнато нетърпение.
Последната страница. Последната бележка.
Надя Азиз.
Изпита силно разочарование. Не можеше да е жена.
— Има някаква грешка — рече Кристина, след като надникна иззад рамото на Ваня. — Надя отсъства цяла седмица.
Ваня провери датата на последната бележка. 12-ти октомври. Оттогава нищо. Разгледа бележника по-внимателно. Сега забеляза, че следващата страница е била откъсната, около спиралата още се виждаха няколко парченца хартия.
— Откъснал е страницата — каза тя на Себастиан, преди пак да се обърне към Кристина. — Колко души работят тук?
— Имаме четиресет и шест служители.
— Колко са жени?
— Не знам точно, двайсет, двайсет и две, там някъде.
— Значи около двайсет и пет мъже…
— Има ли някой, който може да знае кой е ползвал колата днес? — попита Себастиан.
— Не знам, може би трябва да попитаме — предложи Кристина и той забеляза с каква готовност сътрудничи.
За първи път си помисли какво ли би станало, ако я потърси по друга „полицейска работа“. Погледът му се насочи към лявата й ръка, на която липсваше халка. Не че имаше някакво значение, обикновено това даже опростяваше задачата. За добро или лошо. Но той беше обещал…
— Почакайте — спря я Ваня и пак извади телефона си, отключи го и затърси нещо. — Познавате ли този човек? — Тя показа фоторобота, който бяха направили с помощта на Стела.
Кристина леко наклони глава и се вгледа по-отблизо.
