— Искам да ми обещаеш едно нещо, инак няма да ти помогна — заявих на Каул. Не разполагах с кой знае какви лостове за преговори, но смятах, че той има нужда от мен, а това все пак бе нещо. — Когато получиш каквото искаш, пусни мис Перигрин.
— Боя се, че това не може да стане — отвърна Каул. — Но ще запазя живота ѝ. Няма да е толкова забавно да се управлява чудатият свят, ако сестра ми не е край мен. Веднага щом ти подрежа крилцата, Алма, смятам да те задържа като моя лична робиня, макар че не знам дали това ще ти се понрави.
Тя се помъчи да отговори, ала устата ѝ все още бе притисната от мечешката лапа.
Каул опря шепа зад ухото и се засмя.
— Какво каза? Не те чувам! — подигра се, после се обърна и закрачи към кулата.
— Да вървим! — извикаха ми войниците и ме задърпаха след него.
Вървяхме забързано към кулата и войниците подканяха изоставащите с удари с приклади, блъскане и ритници.
Без помощта на моя гладен едва успявах да поддържам темпото — имах няколко дълбоки рани на гърдите и прашецът, който досега ме бе спасявал от болките, отслабваше въздействието си. Въпреки това бях принуден да тичам с останалите, докато умът ми прехвърляше машинално всякакви възможности за спасение — коя от коя по-неприемливи. Без гладните нашите чудати дарби не можеха да се сравняват с гадините и техните оръжия.
Подминахме полуразрушената сграда, където бях изгубил своите гладни, порутените, опръскани с кръв и посипани с перушина тухлени стени. Прекосихме заобиколения с ограда двор, влязохме през вратата на кулата и се закатерихме по извития коридор покрай еднаквите черни врати. Каул ни предвождаше като диригент на военен оркестър, повдигайки високо колене и размахвайки ритмично ръце, и само от време на време спираше да ни прати някоя ругатня. Зад него вървеше мечката с Бентам в свивката на едната лапа и преметнатата през рамо мис Перигрин.
На няколко пъти я чух да моли братята си да преосмислят решението си.
— Спомнете си легендата за Абатон и позорния край на всеки чудат, дръзнал да краде от душите в библиотеката! Силата ѝ е прокълната!
— Вече не съм дете, Алма, и не се страхувам от бръщолевенията на имбрините — присмя ѝ се Каул. — А сега си прибери езика. Ако искаш да го запазиш, разбира се.
Тя се отказа да ги разубеждава и се загледа мълчаливо към нас над рамото на мечката. Изражението ѝ сякаш се опитваше да ни вдъхне кураж. „Не се страхувайте — казваше то. — И това ще надживеем.“
Безпокоях се, че не всички от нас ще надживеят дори изкачването до върха на кулата. Озърнах се и се опитах да разбера кой е простреляният от Каул. Сред плътната група зад мен Бронуин носеше някого, увиснал на ръцете ѝ — предположих, че е мис Авъсет. Докато се оглеждах, някой ме зашлеви през лицето.
— Гледай напред, инак ще ти гръмна капачката на коляното озъби се моят пазач.
Най-сетне стигнахме върха на кулата и последния етаж. В коридора пред нас бледа светлина осветяваше извитата стени. Отгоре имаше открита площадка, факт, който оставих за по-нататъшно проучване.
Каул спря, ухилен пред вратата.
— Перплексус! — провикна се той. — Сеньор Аномалус, да, вие там, отзад! Тъй като дължа това откритие донякъде и на вашите експедиции — за което съм ви благодарен, — мисля, че на вас се пада честта да отворите вратата.
— О, стига, нямаме време за церемонии — сопна се Бентам. Оставихме лабораторията без охрана…
— Престани да хленчиш — скара му се Каул. — Няма да ни отнеме повече от минутка.
Един от войниците издърпа съпротивляващия се Перплексус от тълпата и го доведе при вратата. От последния път, когато го бях виждал, косата му бе побеляла като сняг, раменете му се бяха схлупили, а лицето му бе насечено от дълбоки бръчки. Беше прекарал твърде много време далече от своята примка и сега истинската му възраст започваше да го застига. Тъкмо се готвеше да отвори вратата, когато го споходи внезапен пристъп на мъчителна кашлица. След като най-сетне си пое дъх, той се извърна към Каул и изхрачи масивно количество храчки върху наметалото му.
— Ти, невежо прасе! — извика Перплексус.
Каул опря пистолета в челото на Перплексус и натисна спусъка. Чуха се викове: „Джак, недей!“, а самият Перплексус раз маха ръце и се дръпна, ала единственият звук, който долетя от пистолета, бе сухо изщракване.
Каул отвори пистолета и надникна в цевта, сетне сви рамене.
— И той е антика като теб — рече и избърса храчката от наметалото си. — Да речем, че съдбата се е намесила в твоя пол за. Още по-добре, предпочитам да те гледам как се разпадаш на прах, а не прострелян в локва кръв.
Той махна на войниците да го отведат. Докато се отдалечаваше, Перплексус обсипваше Каул с ругатни на италиански.
Каул се обърна към вратата.
— О, по дяволите — промърмори и я отвори. — Хайде, влизайте, всички!
