Вътре заварихме познатите сиви стени, но този път вместо четвърта стена започваше дълъг коридор. Насочвани от пазачите, които ни бутаха и ритаха, ние поехме по коридора. Гладките стени станаха грапави и неравни, после се разтвориха в семпла, озарена от дневна светлина стая. Помещението бе изградено от камъни и глина и щях да го нарека пещера, ако нямаше правоъгълна врата и прозорци. Някой ги бе издълбал, както и тази стая, от меката скала.
Изкараха ни отвън, където бе горещ и сух ден. Намирахме се високо над странен и чужд свят — навсякъде около нас, щръкнали нагоре от едната страна и спускащи се от другата, се виждаха причудливи, червеникави скални образувания, надупчени като кошери от грубо издялани врати и прозорци. През тях духаше постоянен вятър и ги караше да издават протяжен звук, досущ човешки вопъл, сякаш извиращ от самата земя. Макар че слънцето бе далече от залез, небето бе оцветено в оранжево, като че краят на света дебнеше току отвъд чертата на хоризонта. И въпреки следите от примитивна цивилизация поне засега не се виждаше жива душа — освен нас, разбира се. Налегна ме мъчителното усещане, че сме под наблюдение, сякаш се бяхме озовали на място, където не биваше да бъдем.
Бентам слезе от мечката и свали почтително шапка.
— Значи това е мястото — промълви той, зареял поглед из хълмовете.
Каул преметна братска ръка през раменете му.
— Казах ти, че този ден ще настъпи. Доста зор видяхме да стигнем дотук, а?
— Така е — съгласи се Бентам.
— Но както казват, всичко е добре, когато свършва добре. Защото сега трябва да направя следното. — И се обърна към нас: — Приятели! Имбрини! Чудати деца! — Почака, докато гласът му отекваше из близките каньони. — Днес ще влезем в историята! Добре дошли в Абатон! — Млъкна, сякаш очакваше аплодисменти, които не последваха. — Намирате се сред древния град, който някога е пазел Библиотеката на душите. До съвсем скоро тук не е стъпвал човешки крак от близо петстотин години, нито е бил завладяван от хилядолетие — докато аз не го открих! А сега, с вас, като мои свидетели… — Спря, изгледа ни и се разсмя. — Защо ли си губя времето? Вие, еснафи такива, никога няма да осъзнаете мащабите на моето постижение. Погледнете се — досущ магарета, гледащи Сикстинската капела! — Той потупа Бентам по рамото. — Хайде, братко. Да вървим и да вземем каквото ни принадлежи.
— И на нас също! — провикна се някой зад мен. Един от пазачите. — Няма да ни забравите, нали, сър?
— Разбира се, че няма — отвърна Каул с кисела усмивка. Не можеше да прикрие раздразнението си, че бяха подкопали авторитета му пред всички. — Вашата лоялност ще бъде възнаградена десетократно.
След което двамата с Бентам заслизаха по криволичещата пътека, а пазачите ни побутнаха да ги следваме.
Озарената от слънце пътека се раздели, после още веднъж, пращайки множество разклонения из островърхите хълмове. Следвайки маршрута, който без съмнение бе изтръгнал със сила от Перплексус и бе изминавал многократно през последните дни, Каул ни водеше из този негостоприемен пейзаж с увереността и арогантността на колонизатор. Усещането, че сме под наблюдение, непрестанно се усилваше. Сякаш тъмните отвори в скалите бяха очи на някакво древно и разумно създание, обитаващо вътрешността на скалите, което сега се пробуждаше след хилядолетен сън.
Възбудата ми почти прерастваше в треска, мислите ми се гонеха и препъваха една друга. Това, което щеше да последва, зависеше изцяло от мен. В края на краищата гадините се нуждаеха от мен. Ами ако откажа да им позволя да вземат екстракт от душата ми? Ако намеря начин да ги надхитря?
Знаех какво ще стане. Каул ще убие мис Перигрин. След това ще започне да избива и останалите имбрини, една по една, дока то му дам каквото иска. И ако не го направя, ще убие Ема.
Не бях достатъчно твърд. Бих направил всичко, за да не пострада тя — дори бих предал на Каул ключовете към тази непреодолима сила.
Тогава ми хрумна друга мисъл, от която ми настръхна косата — ами ако не мога да го направя? Ако Каул греши и не мога да видя съдините с души, или ги видя, но не успея да ги отворя? Той ще си помисли, че лъжа. Няма да ми повярва. Ще започне да избива приятелите ми. И дори ако по някакъв начин го убедя, че това е истината — че не съм в състояние да се справя, — толкова ще побеснее, че ще ни изтреби всички.
Произнесох една мълчалива молитва към дядо ми — може ли да се молиш на мъртъвци? Е, аз го сторих — и го помолих, ако ме гледа, да ми помогне да се справя с това, да ми даде силата, която той е имал. „Дядо Портман — шепнех беззвучно, — зная, че може да прозвучи налудничаво, но за мен Ема и моите приятели са целият свят и съм готов да дам на Каул всичко, което пожелае, в замяна на техния живот. Това прави ли ме зъл? Не зная, но мисля, че ще ме разбереш. Така че, моля те.“
Когато вдигнах глава, установих с изненада, че мис Перигрин ме наблюдава над рамото на мечката. Веднага щом срещна погледа ми, тя отмести очи и аз видях, че по лицето ѝ се стичат сълзи. Сякаш по някакъв начин ме бе чула.
