Вятърът промени посоката си и подкара към нас облака пепел, който бе прикрил бягството на гадините. Приближи се толкова бързо, че нямахме време да реагираме. Стовари се внезапно върху нас и отне дневната светлина. Чу се пърхане на криле, докато имбрините променяха формата си и се издигаха над бурята. Моят гладен коленичи, наведе глава и прикри лицето си с двата свободни езика. Беше привикнал към подобни бури, но не и приятелите ми. Чувах изплашените им викове в сумрака.
— Останете по места! — извиках им аз. — Скоро ще премине!
— Всички да дишат през ризите! — добави Ема. Когато бурята взе да поутихва, чух някакъв звук откъм моста, който ме накара да настръхна. Бяха три баритонови гласа, подели в синхрон песен, чиито строфи се подчертаваха с трополене на крака и пъшкане.
— Чуйте звънтежа на чукчетата…
Удар!
— Чуйте звъна на пироните!
— Божичко, кракът ми!
— Нека (удар) вдигнем бесилка…
Удар!
— О! Пуснете ме, пуснете ме!
— Нека (удар) изпием всичкия ейл!
— Моля ви, спрете! Предавам се!
И тогава, докато пепелта бавно се разпръскваше, пред нас се появиха Шарън и тримата му плещести братовчеди, всеки от тях влачещ след себе си по една дърпаща се гадина.
— Добрутро на всите! — провикна се Шарън. — Да сте изгубили нещо?
Триейки пепел от очите си, моите приятели един по един видяха какво са направили и започнаха да ги аплодират.
— Шарън, ти си невероятен! — възхити се Ема.
Около нас имбрините се приземяваха и приемаха човешка форма. Нахлузиха забързано дрехите, които бяха смъкнали, и ние извърнахме уважително очи.
Внезапно една от гадините се измъкна от своя похитител и побягна. Вместо да го подгони, дърводелецът избра, без да бърза, едно чукче от чантичката с инструменти, опря здраво крака в земята и го хвърли. Чукчето се запремята във въздуха, право към главата на гадината, ала миг преди да го повали и да предизвика възхищението ни от точното попадение, гадината внезапно се наведе. Кривна рязко и се понесе към купчината скрап встрани от пътя. Вече се готвеше да я заобиколи и да се изгуби от другата ѝ страна, когато земята под краката му изведнъж се разцепи и отдолу лумна жълтеникав пламък, който го погълна.
Макар гледката да не бе от приятните, всички нададоха радостни възгласи.
— Видяхте ли! — рече Шарън. — Дори самото Гробище иска да се отърве от тях!
— Това е чудесно — кимнах. — Но какво ще правим с Каул?
— Съгласна съм — присъедини се Ема. — Нито една от тези победи няма значение, ако не успеем да го заловим. Така ли е, мис П?
Огледах се, но не я видях. Ема също се озърташе из тълпата.
— Мис Перигрин? — извика тя и в гласа ѝ се долавяше нарастваща паника.
Накарах гладния да се изправи, за да виждам по-добре.
— Някой да е виждал мис Перигрин? — извиках. Всички се заозъртаха, търсеха я в небето, в случай че още лети, и на земята, ако се бе приземила и приела човешки облик.
А после зад нас екна висок и ликуващ вик.
— Не търсете повече, деца! — В началото гласът ми се стори съвсем непознат. Той продължи: — Правете каквото ви казвам и никой няма да пострада!
Изведнъж зад клоните на обгоряло дръвче на крачки зад желязната порта на гадините се показа позната фигура.
Каул. Сам-самичък, без оръжие и без верните му пазачи. Лицето му беше бледо и изкривено в неестествена усмивка, очите му, скрити зад изпъкнали огледални очила, приличаха на очи на насекомо. Беше загърнат с наметало, върху което се поклащаше златна верига, и си бе завързал копринен шарф. Изглеждаше толкова не на място с нескопосаните си дрехи, досущ по бъркан доктор от готически филм, извършил прекалено много експерименти върху себе си. Но мисля, че тъкмо тази очебийна лудост — и увереността ни, че е способен на всякакво зло — ни спряха да не се нахвърлим върху него и да го разкъсаме. Човек като Каул никога не беше беззащитен — дори когато изглеждаше такъв.
— Къде е мис Перигрин? — извиках и това вдъхнови истински хор от разтревожени викове и въпроси от чудатите и имбрините зад мен.
— Там, където ѝ е мястото — отвърна Каул. — При семейството ѝ.
Най-сетне завесата от пепел зад него се спусна на земята и разкри Бентам и мис Перигрин, която бе в човешката си форма, пленница в прегръдките на гигантската мечка на Бентам. Макар очите ѝ да святкаха гневно, тя знаеше, че няма смисъл да се бори с яките ръчища на животното.
Изглежда, бяхме обречени да преживяваме отново и отново този кошмар — мис Перигрин похитена, но този път от Бентам. Той стоеше на няколко крачки зад мечката, свел поглед, сякаш се срамуваше да ни погледне.
Гняв и възмущение завладяха редиците на чудатите и имбрините.
— Бентам! — извиках. — Пусни я!
— Ах, ти, предател такъв! — кресна Ема.
Бентам вдигна глава и ни погледна.
