— Това е същината на проблема! Трябва да ги наказваш като възрастни хора, да им източиш малко кръвчица и едва тогава растението пуска цветове и корени. — Той ме приближи, въртейки пръст около старинния пистолет. — Изпъни крак. Сега ще те прострелям в коляното.
Пазачът ме събори на земята и ме сграбчи за пищяла. Лицето ми се зарови в пръстения под, извърнато към стената.
Чух щракането на запънат ударник. А после, докато жените продължаваха да молят Каул за милост, видях нещо в една от нишите. Неясно очертание, което не бях забелязал досега…
— Чакайте! — извиках. — Виждам нещо!
Пазачът ме обърна по гръб.
— Дойде ти акълът, а? — Каул стоеше над мен и ме гледаше отгоре. — Какво виждаш?
Премигнах и се огледах. Опитах се да запазя спокойствие, да се съсредоточа върху стаята.
На стената, подобно на снимка от полароиден фотоапарат, постепенно изплуваше бледото изображение на каменна делва. Семпла и лишена от украси, изработена от червеникава глина, в цвета на хълмовете на Абатон, с цилиндрична форма, тясно гърло и коркова тапа.
— Това е делва — рекох. — Само една. Беше прекатурена и в началото не я видях.
— Стани — нареди Каул. — Искам да те гледам, докато я вземаш.
Опрях колене в гърдите, залюлях се напред и се изправих, като се присвивах болезнено от удара в корема. Пристъпих бавно към нишата и посегнах към делвата. Изведнъж по пръстите ми премина нещо, което приличаше на електрически ток, и аз дръпнах ръка.
— Какво има? — попита Каул.
— Тя е леденостудена — отвърнах. — Не го очаквах.
— Изумително — прошепна Бентам. Беше отстъпил към вратата, сякаш се боеше, че ще се случи нещо непредвидено, но сега отново ни доближи.
Пъхнах за втори път ръка в нишата, този път подготвен за студа, и извадих делвата.
— Не бива така — заговори мис Перигрин. — Вътре има душа на чудат. Трябва да се отнасяме с подобаващо уважение.
— Да бъде изядена от мен ще е най-голямото уважение, което може да получи — ухили се Каул. Той ме доближи и застана до мен. — Опиши ми делвата.
— Съвсем обикновена е. Изработена от камък. — Дясната ми ръка започна да измръзва и аз я прехвърлих в лявата и тогава видях, че на гърба с високи и тънки букви е изписана една дума.
„Асветран“.
Нямаше да я произнеса на глас, но Каул ме гледаше като ястреб и сигурно е видял промяната в изражението ми.
— Какво има? — попита той. — Предупреждавам те, не крий нищо от мен!
— Тук е написана една дума. Асветран.
— Кажи я буква по буква.
— А-с-в-е-т-р-а-н.
— Асветран — повтори Каул и смръщи вежди. — Това е на старочудатски, нали?
— Очевидно — обади се Бентам. — Забрави ли уроците?
— Разбира се, че помня! Аз се учех по-бързо от теб. Асветран. Коренът е „вятър“. Което не е свързано с времето, а намеква за бързина — усилено, въодушевено!
— Не съм сигурен за това, братко!
— Не си, така ли? — погледна го саркастично Каул. — Защото я искаш за себе си, нали?
Каул се пресегна и се опита да дръпне делвата от ръката ми. Успя да я обгърне през гърлото, ала едва щом делвата излезе от ръката ми, пръстите му се срещнаха, сякаш между тях внезапни се бе образувало пусто пространство, а делвата падна на земята и се разби.
Каул изруга и погледна изплашено надолу, където се оформяше локва от синкава фосфоресцираща течност.
— Ей, вече я виждам! — възкликна той развълнувано. — Да, виждам долу нещо да свети!
— Аз също — закима Бентам и пазачите се присъединиха към тях. Всички виждаха локвичката, но не и останките от делвата, в която се съдържаше.
Един от пазачите коленичи и докосна с пръст течността. В същия миг извика, скочи и разтърси ръка. Делвата беше леденостудена, представях си каква е температурата на течността.
— Каква загуба — промърмори Каул. — Щеше ми се да я комбинирам с възможностите, които предлагат и други души.
— Асветран — повтори Бентам. — По-скоро ми прилича на „изветрявам“. Радвай се, че не прибягна до нея, братко.
Каул се намръщи.
— Не, не е така. Сигурен съм, че бях прав.
— Не беше — обади се със спокоен глас мис Перигрин.
Погледът му сновеше между двамата изплашено, сякаш оценяваше възможността да са сключили таен съюз. Но после изглежда се отказа.
— Това е едва първото помещение — махна с ръка. — Предполагам, че по-добрите души ще са навътре.
— Съгласен — кимна Бентам. — Колкото по-нататък отидем, толкова по-стари ще са душите и по-могъщи.
— Ами тогава да слезем право в сърцето на планината — заяви Каул — и да го изядем.
Натикаха ни през една от тъмните врати, опрели пистолети в гърбовете ни. Следващото помещение бе като първото, с ниши в стените и нови врати, водещи в мрака. Нямаше прозорци и само един самотен лъч дневна светлина се плъзгаше по пода. Навлизахме все по-навътре в мрака.
Каул нареди на Ема да запали пламък, а после поиска от мен да му кажа какво виждам по стените. Съобщих му за три делви, но той не ми повярва и ме накара да докосна всяка една с пръст, за да се увери, че са там, и да плъзна ръка през десетината пусти ниши, за да се убеди, че е така.
След това поиска да прочета названията им. „Хиолстор“. „Унгесивин“, „Миганвундор“. Думите не значеха нищо за мен, той също не беше доволен.
