Пътят ни продължаваше през лабиринт от криволичещи пътеки и стълби, прокопани в хълмовете и захабени от времето и продължителната употреба. На места пътеката се губеше, погълната от шубраци. Чух как Перплексус се оплаква, че му отнело години да открие маршрута към Библиотеката на душите, и сега да гледа как този неблагодарен крадец се възползвал от труда му било нетърпимо оскърбление.
После Олив попита с тънкото си гласче:
— Защо никой не ни е казвал, че Библиотеката е истинска?
— Защото, мила моя — отвърна една имбрин, — не беше разрешено. По-безопасно бе да се казва… — тя спря да си поеме дъх.
— Че това е само една легенда.
Само една легенда. Сякаш това бе апотеоз на живота ми. Истории от книги, които смятах за плоски и двуизмерни, пленени от хартия и мастило, които рано или късно отказваха да съществуват само там. И никога не бяха само истории. Трябваше да зная, че ще променят целия ми живот.
От няколко минути вървяхме покрай неравна стена, а зловещите вопли на вятъра ту се усилваха, ту изчезваха съвсем, когато Каул вдигна ръка и извика на останалите да спрат.
— Дали не отидохме твърде далече? — попита той. — Мога да се закълна, че пещерата бе някъде тук. Къде е картографът?
Измъкнаха Перплексус от тълпата.
— Добре, че не го застреля — подхвърли Бентам.
Каул не му обърна внимание.
— Къде е пещерата? — попита той, втренчил поглед в Перплексус.
— Ах, май се е скрила от теб — отвърна подигравателно ученият.
— Не подлагай на изпитание търпението ми — ядоса се Каул.
— Ще изгоря всички копия на твоя „Атлас на дните“. Името ти ще потъне в забрава.
Перплексус сплете пръсти и въздъхна.
— Там — посочи той зад нас.
Бяхме я подминали.
Каул изтича при скрития от шубраци отвор — беше толкова добре замаскиран с растителност, та нищо чудно, че го бяхме подминали. Отмести клоните и пъхна глава вътре.
— Да! — чухме го да казва, след това се обърна и се зае да издава заповеди. — Отвъд тази граница е позволено само за важни хора. Братко, сестро — посочи Бентам и мис Перигрин. — Хлапето. — Кимване към мен. — Двама пазачи и… — погледът му се плъзна из тълпата. — Тъмничко е, ще ни трябва светлина. Ей ти, момиче. — Пръстът му сочеше Ема.
Стомахът ми се сви на топка. Ема пристъпи към групата.
— Ако другите ви създават проблеми — обърна се Каул към войниците, — знаете какво да правите. — Той вдигна пистолета към тълпата. — Чуха се изплашени викове, хората наведоха глави. Каул избухна в зъл смях.
Пазачите на Ема я бутнаха през отвора. Мечката на Бентам не можеше да се промуши вътре и мис Перигрин бе положена на земята и предоставена за охрана на моя пазач.
Най-малките деца се разплакаха. Кой знае дали щяха да я видят отново?
— Дръжте се, деца! — окуражи ги тя. — Аз ще се върна!
— Точно така, деца — добави подигравателно Каул. — Слушай те вашата настойничка! Имбрините знаят всичко!
Пазачът ни тикна с мис Перигрин през отвора и там, докато бяхме обвити в храсталаци, аз успях да ѝ пошепна незабелязано:
— Какво да правя, когато влезем вътре?
— Всичко, което поиска от теб — отвърна ми шепнешком тя. — Ако не го ядосваме, може и да оцелеем.
„Да оцелеем, но на каква цена?“
Клоните пред нас се разтвориха и ние се озовахме в странно, ново място — каменна стая, открита към небето. За един кратък миг дъхът ми секна — толкова бях шокиран от огромното уродливо лице, което ни гледаше откъм отсрещната стена. Устата му бе врата, ококорените очи — прозорци, а ноздрите и брадичката бяха обрасли в растителност. Стенанията и воплите на вятъра тук бяха още по-силни, отколкото досега, сякаш каменната уста се опитваше да ни прокуди на древен и неразбираем език.
Каул посочи вратата.
— Библиотеката ни чака.
Бентам свали шапката си.
— Невероятно — въздъхна той, притихнал и изпълнен с благоговение. — Сякаш ни пее. Като че всички души на починалите се събуждат и ни посрещат с добре дошли.
— Посрещат ни с добре дошли — изхъмка Ема. — Съмнявам се.
Войниците ни побутнаха към вратата. Наведохме глави и пристъпихме в подобната на пещера стая. Също като останалите, и ти бе издълбана в меката скала преди хиляди години. Таванът бе нисък, нямаше мебелировка, а подът бе посипан с изсъхнала слама и парчета строшена керамика. Но най-впечатляващото бяха стените, в които бяха изкопани множество малки ниши. Бяха с плоско дъно и овален връх, достатъчно големи да поберат шише или свещ. В дъното на помещението няколко врати водеха към мрак.
— Е, момче? — погледна ме Каул. — Виждаш ли нещо?
Огледах се.
— Какво да виждам?
— Не си играй с мен. Говоря за съдините за души. — Той доближи стената и пъхна ръка в една от нишите. — Хайде, вземи една.
Завъртях се бавно, оглеждайки стените. Нишите изглеждаха съвсем празни.
— Не виждам нищо — рекох. — Може би не са тук.
— Лъжеш.
Каул кимна на пазача. Той замахна и ме удари в корема.
Ема и мис Перигрин извикаха, когато подгънах крака и паднах на колене. Като погледнах надолу, видях кръв по ризата си — не от удара, а от ухапването на моя гладен.
— Моля те, Джак! — вдигна ръце мис Перигрин. — Той е само момче!
— Само момче, само момче — повтори подигравателно Каул.
