— Това сигурно са робски души — оплака се на Бентам. — Ако ще ставаме крале, трябват ни кралски.
— Напред, тогава — кимна Бентам.
Продължихме през объркан и привидно безкраен лабиринт от пещери, сред пълен мрак, с нарастващ наклон на пода. Ставаше все по-студено. Имаше много странични отклонения, като капиляри, изчезващи в мрака. Каул сякаш се ориентираше с шестото си чувство и уверено свиваше наляво или надясно. Той беше безумец и вече не се съмнявах, че заради него ще се изгубим и дори да успеем да избягаме, ще доживеем дните си затворени сред тези галерии.
Опитах се да си представя битките, които са се водили тук за душите — древни, титанични чудати, чиито армии са се срещали със звън на оръжия в долините сред островърхите хълмове на Абатон — ала това само засилваше объркването ми. Непрестанно бях спохождан от ужасяващата мисъл каква съдба ни чака, ако се окажем пленници на този безкраен каменен лабиринт.
Колкото по-навътре навлизахме, толкова повече ставаха делвите в стените, сякаш грабителите, които бяха опустошили външните части на лабиринта, са били възпрепятствани от нещо, за да стигнат дотук — най-вероятно от чувството за самосъхранение. Каул непрестанно ми нареждаше да докладвам какво виждам, но спря да иска от мен доказателства кои ниши са заети и само от време на време ме караше да им чета названията. Беше тръгнал на лов за голямата плячка и изглежда, бе решил, че не си заслужава да си губи времето с тази част на библиотеката.
Продължихме мълчаливо нататък. Стаите ставаха все по-големи, таваните се повдигаха, а стените се отдръпваха, създавайки усещането за някакво примитивно величие. Сега вече имаше делви навсякъде — те изпълваха нишите и бяха струпани като причудливи тотеми по ъглите, подпрени в цепнатините. Действаха като гигантски хладилници за въздуха в помещенията. Потреперих и обгърнах тялото си с ръце. От устата ми излизаха облаци пара. Отново взеха да ме спохождат кошмарни видения. Тази така наречена библиотека бе всъщност един огромен под земен свят, катакомби и скривалища за втората душа на всеки чудат, живял някога на белия свят допреди последното хилядолетие — стотици хиляди на брой. Това невъобразимо скупчва не на души започваше да ми оказва странно въздействие и да притиска въздушните кухини в тялото и главата ми, сякаш се потапях на огромна дълбочина.
Не бях единственият, който се чувстваше така. Дори войниците бяха притихнали, стараеха се да крачат безшумно и непрестанно се озъртаха изплашено.
— Чу ли това? — попита моят пазач.
— Гласовете ли? — отвърна друг.
— Не, по-скоро е като течаща вода…
Докато говореха, погледнах крадешком мис Перигрин. Дали беше изплашена? Не, изглежда, по-скоро очакваше да се случи нещо и следеше всичко внимателно. Видът ѝ ми даде известно успокоение, както и мисълта, че можеше отдавна да приеме птича форма и да избяга, но не го бе сторила. Докато двамата с Ема сме пленници, тя щеше да остане с нас. Ала може би я подтикваше не само инстинктът ѝ да ни пази. Може би имаше план.
Продължаваше да застудява и тънката струйка пот по врата ми се превърна в ледено поточе. Прекосихме една камера, която бе толкова натъпкана с делви, че трябваше да ги прескачам, и да не съборя някоя — макар че ВСИЧКИ останали минаха прано през тях. Имах чувството, че мъртвите вече ме задушават. Все едно бях на някоя гара в час пик, на „Таймс Скуер“ в новогодишната нощ, заобиколен от безброй втренчени, недоволни лица По-скоро ги чувствах, отколкото виждах. Накрая дори Бентам изгуби самообладание.
— Почакай, братко — рече той задъхано и улови Каул за ръката. — Не смяташ ли, че вървяхме достатъчно?
Каул го изгледа, ала лицето му бе скрито в сянка.
— Не, не смятам — отвърна.
— Но аз съм сигурен, че душите тук са достатъчно…
— Още не сме я намерили — прекъсна го Каул рязко.
— Какво да намерим, сър? — попита един от войниците.
— Ще знам, когато го видя! — тросна се Каул.
Той се озърна напрегнато и хукна към мрака.
— Сър! Почакайте! — извикаха войниците и ни заблъскаха след него.
Каул се изгуби за миг от погледите ни, сетне изникна отново, озарен от тънък лъч синкава светлина в дъното на камерата. Виждахме само силуета му, стоеше неподвижно, сякаш хипнотизиран от светлината. Когато свихме зад ъгъла и го застигнахме, открихме каква е причината — дълъг тунел, озарен от лазурна светлина. Квадратният отвор в другия край буквално сияеше в синьо. Чувах там нещо, далечен звук от ромоляща вода.
Каул плесна с ръце и нададе радостен възглас:
— Близо сме, за бога!
Той се затича надолу по коридора, завладян от налудничава енергия, и ние бяхме принудени да го последваме. Когато стигнахме до края, светлината, която ни обгърна, бе толкова заслепяваща, че всички се спряхме, неспособни да видим какво има нататък.
