Ема изгаси пламъчето на ръката си. Вече нямаше нужда от него. Примижавайки през пръсти, аз постепенно започнах да привиквам със сиянието. Окъпана в полюшващи се вълни от синкава светлина, пред нас се разкри най-голямата подземна галерия, която бяхме виждали някога — огромно овално пространство, надупчено като кошер, широко стотина стъпки на дъното, но стесняващо се до една-единствена точка на върха, който бе на няколко етажа над нас. Ледени кристали блещукаха върху всяка повърхност, всяка ниша и делва — от последните имаше хиляди. Те се издигаха на невероятна височина, украсявайки като гирлянди стените.
Въпреки студа тук имаше течаща вода — тя бликаше от чучур с формата на глава на сокол, трополеше в малък канал, който обикаляше помещението по края и се оттичаше в плитък басейн в далечния край, облицован с гладък черен камък. Тъкмо тази вода бе източник на небесната светлина в пещерата. Подобно на веществото в делвите тя излъчваше призрачносиньо сияние, пулсиращо на равни интервали, сякаш бе нечие дихание. Всичко това би могло да вдъхва умиротворение като някой нордически минерален извор, ако не бяха отчетливите човешки стенания, които долавяхме под бълбукането на водата. Бяха досущ като воплите, които чухме отвън — тези, които взех за вой на вятъра — само че тук нямаше вятър, нито дори далечна възможност да го чуем. Това бе нещо друго.
Бентам пристъпи в пещерата зад нас, задъхан и засенчил очи с ръка, докато Каул се отправяше към центъра на помещението.
— Победа! — извика той и очевидно се наслаждаваше на гласа си, отекващ в сводовете на високите стени. — Това е! Нашата къща със съкровища! Нашата тронна зала!
— Великолепна е — произнесе с разтреперан глас Бентам и доближи плахо брат си. — Сега вече разбирам защо толкова много са били готови да дадат живота си за нея…
— Допускате ужасна грешка — обади се мис Перигрин. — Не бива да осквернявате това свещено място.
Каул въздъхна театрално.
— Трябва ли да разваляш всеки момент с учителските си нравоучения? Или ревнуваш и тъгуваш за края на вашето управление, ти, свръхнадарена моя сестрице? „Виж ме, мога да летя, мога да създавам примки!“ След само едно поколение никой няма да си спомня, че са съществували такива глупави създания като имбрините!
— Грешиш! — извика Ема, която вече не можеше да се сдържа.
— Вие двамата ще сте забравените!
Пазачът на Ема замахна да я удари, но Каул му даде знак да я остави на мира.
— Нека говори — рече той. — Може да е последната ѝ възможност.
— Всъщност вие няма да бъдете забравени — продължи Ема.
— Ще напишем нова глава в легендите за вас. Ще я наречем „Алчните братя“. Или „Ужасните противни предатели, които получиха каквото заслужават“!
— Хммм, доста плоско — рече Каул. — Мисля да я наречем „Как великолепните братя надвиха предразсъдъците и станаха законните богове — крале на чудатия свят“, или нещо от този род. А ти, момиче, имаш късмет, че за момента съм в прекрасно настроение. — Той извърна поглед към мен: — Ей, хлапе! Кажи ми за делвите тук и гледай да не пропуснеш дори най-малката подробност. — Той поиска изчерпателно описание и аз бях принуден да му го дам, четейки на висок глас ръчно изписаните наименования. Помислих си, че ако знаех старочудатски, бих могъл да го излъжа какво е написано там или да го подмамя да избере душа, която е глупава и слаба. Но аз бях като навита машина — надарен със способности и прокълнат с невежество. Единственото, което можех да направя, бе да отклоня вниманието му от най-обещаващите съдини.
Макар повечето от тях да бяха малки и грубовати, имаше няколко големи, тежки и покрити с украшения, с форма на пясъчен часовник, двойни дръжки и изрисувани отпред криле, от което беше ясно, че съхраняват могъщи и важни души (или души, които са се смятали за такива). Ала размерите на нишите им издаваха достатъчно за съдържанието и когато Каул ме караше да потропвам вътре с кокалчетата на пръстите си, се чуваше нисък и дълбок екот.
Боя се, че нямаше какво повече да измисля. Каул щеше да получи каквото иска и нямаше начин да му попреча. Ала тогава той направи нещо, което изненада всички. Нещо, което в началото ми се стори като проява на необяснимо великодушие. Той се обърна към войниците си и рече:
— И така! Кой иска пръв да опита?
Мъжете се спогледаха смутени.
— Какво искаш да кажеш? — попита го Бентам, като пристъпи разтревожено до него. — Не трябваше ли да сме аз и ти? Работихме толкова дълго…
— Не бъди алчен, братко. Все пак им казах, че лоялността им ще бъде възнаградена.
Той погледна отново към войниците, усмихвайки се като водещ на телевизионна игра.
— Та кой от вас желае да опита?
И двамата вдигнаха ръце.
— Аз, сър, аз!
— Аз също!
Каул посочи моя пазач.
— Ти! — рече той. — Харесва ми смелостта ти. Ела тук!
— Благодаря ви, сър, благодаря ви!
Каул насочи пистолета си към мен, за да освободи пазача от задължението му.
