— А сега, коя от тези души ти прилича на твоята чаша чай? Беше запомнил делвите, които му бях показал, и започна да ги посочва. — „Йет-фару“. Това трябва да е свързано с вода, наводнение. Бива я, ако предпочиташ да живееш под водата. „Болеем вирсенд“. Доколкото знам това е кентавроподобно същество, получовек-полукон, който може да управлява облаците. Бен, звучи ли ти познато?
Бентам промърмори нещо в отговор, но Каул дори не го изслуша.
— „Стоманокож“. Хм. Това е добре. Метална кожа. Може да се окаже полезна в бой, стига да не се налага да я смазваш…
— Сър, нали нямате нищо против, ако попитам? — обади се смирено пазачът. — Какво може да има в онези големи урни?
Каул го посочи с пръст.
— Харесвам амбициозните хора, но тези са за мен и за брат ми.
— Разбира се, разбира се — отвърна пазачът. — Тогава… ааа… има ли и други?
— Предложих ти най-доброто. — В тона на Каул се долавяше предупреждение. — А сега избирай!
— Да, да, съжалявам, сър… — Пазачът изглеждаше уплашен. Избирам… „Йет-Фару“.
— Чудесно! — възкликна доволно Каул. — Момче, донеси делвата!
Посегнах към нишата, сочена от Каул, и извадих съдината.
Беше ужасно студена, та се наложи да използвам краищата на ръкава си като ръкавица, но дори през тъканта усещах как губя топлината на тялото си.
Пазачът втренчи поглед в ръката ми.
— Какво да правя с нея? — попита той. — Да я приема като амброзията?
— Не съм сигурен — призна Каул. — Ти какво мислиш, братко?
— Аз също не знам — каза Бентам. — Не намерих обяснения никъде в старите писания.
Каул се почеса по брадичката.
— Ами мисля… да, приеми я като амброзия. — Той кимна с внезапно нараснала увереност. — Да, това е начинът. Просто като амброзия.
— Сигурен ли сте? — попита пазачът.
— Абсолютно сто процента сигурен — рече Каул. — Не се безпокой. С това ще влезеш в историята! Ще бъдеш пионер!
Пазачът втренчи поглед в мен.
— Без номера — предупреди ме той.
— Без номера — кимнах.
Извадих запушалката. Отвътре засия синкава светлина. Пазачът постави ръката си върху моята, накара ме да вдигна делвата и да я наклоня над лицето му. После си пое бавно и дълбоко дъх.
— Започва се — промълви и завъртя ръката им.
От гърлото на делвата потече равномерна струйка. В мига, когато достигна очите му, ръката му ме стисна толкова силно, че очаквах да ми счупи пръстите. Успях да се освободя и се дръпнах назад, а делвата падна и се разби на земята.
Лицето на мъжа димеше и бързо посиняваше. Той изпищя и рухна на колене, тялото му се разтресе и се люшна напред. Когато главата му се блъсна в земята, тя се разтроши като стъкло. Парчета замръзнал мозък се изтърколиха в краката ми. Изведнъж настъпи пълна тишина.
— Божичко! — наруши я пръв Бентам.
Каул изцъка с език, сякаш някой бе разбил шише скъпо вино.
— Хм, по дяволите — изруга той. — Изглежда, в края на краищата не трябва да се приема като амброзия. — Погледът му се плъзна из помещението. — Е, някой друг трябва да опита…
— Аз съм зает, милорд! — извика вторият войник, насочил пушка към Ема и мис Перигрин.
— Да, Джонс, виждам, че имаш по-важна задача. Може би някой от гостите ни в такъв случай? — Погледът му се спря на Ема. — Момиче, ако го направиш за мен, ще те обявя за мой придворен шут!
— Върви по дяволите — озъби се Ема.
— Това може да се уреди — отвърна той.
Изведнъж се чу силно съскане и в дъното на стаята блесна ярка светлина. Всички извърнаха глави нататък. Течността от строшената делва се бе оттекла до канала край стената и там, където се смесваше с вода, протичаше реакция. Водата бълбукаше и кипеше, сияейки по-ярко отвсякога.
Каул се зарадва.
— Погледнете това! — възкликна той и заподскача на пръсти.
Водата в канала бързо достигна ъгъла на помещението. Ние се завъртяхме, проследявайки я с поглед, докато тя изтече в облицования с камък басейн в дъното — и после басейнът на свои ред започна да бълбука и кипи, а над него блесна плътен сноп от синкава светлина, който озари тавана.
— Зная какво е това! — извика с разтреперан глас Бентам. Нарича се басейн на душите! Древен начин да се викат мъртви и да се общува с тях.
В снопа от светлина над басейна започна да се оформя човешки силует.
— Но ако жив човек влезе в басейна по време на призоваването…
— Той приема духа на този, когото е повикал — довърши Каул.
— Мисля, че открихме нашия отговор!
Духът увисна неподвижно в снопа от светлина. Беше облечен с къса наметка, под която се виждаше покрита с люспи кожа, а от гърба му стърчеше напречен плавник. Това беше душата на Йет-фару, тритона, призован от пазача. Светлинният сноп бе нещо като клетка, от която не можеше да избяга.
— Е? — попита Бентам. — Отиваш ли?
— Не се интересувам от подаяния — отвърна Каул. — Искам тази. — Той посочи делвата, която ме бе накарал да чукна с пръст малко преди това. Най-голямата. — Изсипи я във водата, момче!
— Пистолетът му се завъртя към главата ми. — Веднага!
Направих каквото ми каза. Протегнах две ръце, улових дел вата и я дръпнах внимателно към себе си — за да не я разлея върху лицето си.
